И това, което виждам, не ми харесва.
Джеси седи в големия си стол, обърнал лице към Сара, която е кацнала на ръба на бюрото му. Пристъп на собственическо чувство ме удря в лицето, но бутилката водка на бюрото на Джеси ме ядосва дори повече. Мога да се преборя с нежелано женско внимание, стига да е нежелано. Водката е изцяло друг въпрос.
Поглеждат към мен едновременно и Сара ми хвърля неискрена усмивка. После забелязвам торбичката с лед, която лежи върху ръката на Джеси. Имах основание да пусна зеленото чудовище. Двамата изглежда си прекарват съвсем приятно, ако се съди по думите на Джеси. Вече нямам никакво съмнение, че са имали сексуална връзка. Изписано е на лицето на Сара. Усещам гадене, ревност... и опасно чувство за собственост.
Поглеждам към Джеси и той среща погледа ми. Все още е с тъмносивите панталони, но ръкавите на черната му риза са навити нагоре. Тъмнорусата му коса е в славна бъркотия на красивата му глава, но въпреки цялата му прелест изглежда страшен и неспокоен. Не го обвинявам. Току-що го заварих да изглежда така, сякаш се чувства приятно с друга жена и с бутилка от злото нещо пред него. Това са най-лошите ми кошмари, обединени в едно.
Джеси бавно извърта стола си настрани от Сара, насочвайки го към мен.
– Пил ли си? – питам. Гласът ми е равен и силен. Изобщо не се чувствам така.
Поклаща глава.
– Не.
Не съм сигурна дали тихият глас е заради жената, или заради водката. Отпуска глава леко и настава неловко мълчание, но тогава Сара поставя длан на рамото на Джеси. Искам да скоча на бюрото и да ù оскубя косата. Джеси трепва и вдига очи към мен.
За коя се мисли тая? Не съм достатъчно наивна, за да вярвам, че се опитва да бъде добрата приятелка. Внезапно съм бясна на себе си, че съм позволила на друга жена възможността да го утешава. Особено ме дразни фактът, че това е тази жена. Утешението е моя работа.
– Имаш ли нещо против? – казвам и гледам право в нея, така че не може да сбърка на кого говоря.
Тя ме поглежда, но не прави никакъв опит да махне ръката си от Джеси.
– Моля?
– Чу ме – изричам. Отправям ù свиреп поглед, който казва: „Не се ебавай с мен“, а тя едва забележимо се подхилва самодоволно.
Джеси дръпва ръката си и нейната се оказва на бюрото. После очите му нервно шават между нас двете. Бог да го благослови, държи устата си здраво затворена. Но тогава кучката се навежда и го целува по бузата, като оставя устните си да се задържат повече от необходимото.
– Обади ми се, ако имаш нужда от мен, скъпи! – казва с най-нелепо прелъстителния глас, който съм чувала.
Джеси се сковава от глава до пети и ме поглежда, опулен и разтревожен. Прав е да се тревожи, особено след кацата с помия, с която ме заля, заради един клиент и бивше гадже. Мат и Микаел щяха да са купчина телесни части, ако ситуацията беше обратната.
Сграбчвам вратата и я отварям широко, преди да спра очи на русата кучка.
– Сбогом, Сара! – казвам с максимална заповедническа доза.
Тя се смъква от бюрото на Джеси, а лицето ù изразява самоувереност. Разхожда се бавно през кабинета и ме гледа надменно. Задържам наперения ù поглед с цялата свирепост, на която съм способна, по целия път до вратата, която държа отворена за нея. Още щом платформите ù с петнайсетсантиметрови токчета минават прага, аз тръшвам вратата зад нея и тайно се надявам да се е блъснала в задника ù.
Сега да се оправям с моя предизвикателен мъж! Когато го видях да седи там със Сара, едно нещо ми стана съвършено ясно.
Той е мой. Точка.
Обръщам се с лице към него. Не е помръднал от стола си, бутилката водка е все още на бюрото му, а той си дъвче скапаната устна и зъбните колелца пушат. Кимвам към бутилката.
– Това защо е там?
– Не знам. – Лицето му е измъчено и това, че съм в другия край на стаята, ме убива.
– Искаш ли да я изпиеш?
– Не и след като вече си тук – тихите му думи звучат ясно.
– Ти ме остави – напомням му.
– Знам.
– А ако не бях дошла? – казвам. Това е основният въпрос тук. Премислям случилото се отново и отново. Той се държи така, сякаш е нещо просто, но аз го заварих да си прави компания с жена и бутилка водка, след като сме си казали някои думи. Не искам и не мога да се тревожа, че това ще се повтаря всеки път, щом се сдърпаме.
– Нямаше да я изпия – отвръща и я избутва.
– Тогава защо е тук?
Свива рамене небрежно. Това ме вбесява. Страхът ми беше основателен, а той очаква да приема смътните му отговори и свиване на раменете?
– Нямаше да я изпия, Ава – твърди и гласът му е леко раздразнен.
– Ще я изпиеш ли, ако си тръгна?