– Джеси, той е поне на шестдесет. Елиминирах телефонната му система, за да не може да те предупреди за бягството ми от твоята кула в небето.
– Нашата кула. Как я елиминира? – Бръчката му се появява на челото.
Заравям отново лице в гърдите му.
– Изтръгнах кабелите.
– О! – казва равно, но знам, че сдържа смеха си.
– На какво си играеш, като караш пенсионер да се опитва да ме задържи вътре? – питам обвиняващо. Можех да надбягам Клайв дори с токчетата.
Гали леко косата ми.
– Не исках да си тръгнеш.
– Тогава ти сам трябваше да останеш. – Издърпвам ризата му от панталоните и плъзгам длани, за да получа своя дял от докосване до топлите му гърди. Той ме притиска по-силно и усещам туптящото му сърце под дланите си. Толкова е утешаващо.
– Бях вбесен до лудост – въздъхва. – Ти ме караш да побеснея до лудост. – Целува слепоочието ми и заравя нос в косата ми.
– Как е ръката ти?
– Щеше да е добре, ако не продължавах да я забивам в разни неща – отговаря сухо.
Измъквам се от прегръдката му.
– Дай да видя! – Изправям се в скута му и той дръпва ръката си иззад мен, за да я постави между телата ни. Поемам я внимателно. Той не трепва, но хвърлям бърз поглед, за да проверя лицето му за следа от болка. Стъклената врата на асансьора беше на милиони парчета и очаквах ръката на Джеси също да е раздробена.
– Добре съм.
– Разбил си вратата на асансьора – казвам и галя възстановяващия се юмрук.
– Наистина бях бесен.
– Вече ми го каза. Ами нахлуването в офиса ми днес следобед? И тогава ли беше вбесен до лудост?
– Да, бях – отвръща. Присвива очи към мен, но се ухилва. – Почти както беше ти сега.
– Не бях бясна, Джеси. – Поглеждам към наранената му ръка със съжалението, което изпитвам към жалката жена, която току-що изхвърлих от кабинета. – Маркирах това, което е мое. Тя те иска. Не би могла да го изрази по-очевидно дори да те беше яхнала и да беше навряла циците си в лицето ти. – Изкривявам отвратено лице от нейното отчаяние. Вдигам поглед и виждам, че беглата усмивка е преминала в пълна холивудска грейнала усмивка. Тя е една стъпка по-нагоре от запазената му само за жени. Тя е запазена само за мен. Не мога да не се усмихна леко.
– Изглеждаш много доволен от себе си. – Той ме избутва, за да спра да се суетя около ръката му.
– О, да. Харесва ми, когато си властна и покровителствена. Така разбирам, че си лудо влюбена в мен.
– Аз наистина съм лудо влюбена в теб, въпреки че ти си предизвикателен до глупост. И не смей да наричаш Сара „скъпа“! – разпореждам се.
Потърква нос в моя и притиска устни към моите.
– Няма.
– Спал си с нея. – Това е твърдение, а не въпрос. Джеси се присвива, а зелените му очи се разширяват тревожно. Извъртам очи. – Топване? – питам.
Очите му се отпускат леко.
– Да – казва. Изражението му и езикът на тялото му крещят, че се чувства неудобно. Не му харесва тази тема за разговор.
Знаех си, по дяволите! Добре. Мога да се справя с това, стига да държи кучката на една ръка разстояние... или по-далеч. Това може да е трудно, когато жената работи за него и го следва наоколо като изгубено кутре.
– Искам да кажа само едно нещо – притискам го аз. Трябва да изясня това, ако в бъдеще искам да имам за компания мъже – социално и професионално, въпреки че съм съвсем наясно, че властната жилка у Джеси никога няма да изчезне напълно. – Всичко е за теб. – Целувам устните му, за да подсиля заявлението си.
– Всичко е за мен – мърмори в устните ми.
Усмихвам се.
– Добро момче.
Той се отдръпва и прокарва пръсти по шията ми. Очите му са пълни със задоволство.
– Обичам те, Ава.
Отпускам буза на рамото му.
– Знам.
– Вземи си почивен ден утре!
Дори не съм казала на Патрик за следобедната си среща с господин Уорд, но трябва да го направя, а един дълъг уикенд с Джеси е нещо, което е трудно да откажа. Нямам срещи и съм наваксала с всичко останало. Патрик ми дължи няколко дни. Няма да възрази.
Отдръпвам се от гърдите на Джеси.
– Добре.
Той се мръщи, сякаш ще оттегля отговора си или ще добавя „но“.
– Наистина ли? – пита. Очите му проблясват и се усмихва широко. – Държиш се много разумно. Не е типично за теб.
Очите ми се опулват при забележката му. Знам, че знае, че той е неразумният. Играе си с мен. Няма да захапя.
– Пренебрегвам те – заявявам.
– Не за дълго. Ще те отведа у дома в нашата кула в небето. Не съм бил в теб прекалено дълго време. – Става и ме вдига на крака. – Ще тръгваме ли? – пита. Подава ръка и аз я хващам здраво. Стомахът ми се свива от перспективите, които ме чакат, щом стигнем у дома.