Клайв звъни, за да ми каже, че една млада дама на име Кейт е във фоайето. След като го осведомявам какво сме открили, двамата със Сам слизаме долу, за да я посрещнем, а всеки от нас влачи черен чувал за смет, пълен с боклук и празни бутилки. Отбелязвам си да оправя повредената врата.
– Здравейте! – казва тя предпазливо, докато приближаваме, влачейки дрънчащите чували. – Как е той?
Пускам чувала, който изтропва драматично, и хвърлям на Клайв поглед, за да знае, че съм му наистина бясна. Ако беше пуснал Сам, Дрю или Джон в апартамента на Джеси по-рано, можеше да го намерим пиян, а не в кома. Клайв има приличието да изглежда засрамен.
– Спи – отговаря Сам, когато става очевидно, че всячески се старая да накарам Клайв да се чувства виновен.
Когато поглеждам отново към Кейт, виждам, че Сам е плъзнал свободната си ръка около нея и я прегръща. Кейт го избутва игриво.
– Ето – Кейт ми подава сака. – Просто натъпках всичко вътре.
– Благодаря. – Взимам сака.
– Е, значи оставаш тук.
– Да – отговарям и свивам рамене. Сам отново ме поглежда благодарно и отново започвам да се чувствам неудобно.
– Колко ще останеш? – пита Кейт.
Добър въпрос. Колко продължават тези неща? Той може да се събуди довечера или утре. Или след ден. Аз имам работа и трябва да търся апартамент. Поглеждам към Сам за някакво упътване, но той само свива рамене, така че поглеждам отново към Кейт и също свивам рамене.
Внезапно се сещам, че съм оставила Джеси сам горе, и започвам да се паникьосвам. Може да се събуди, а там да няма никого.
– Трябва да се връщам горе – казвам и поглеждам назад към асансьорите.
– Разбира се, върви! – Кейт ме изкъшква с ръка и взима чувала с боклук от пода. – Ние ще се отървем от това.
Казваме си довиждане и обещавам да ù се обадя на сутринта. После се отправям към асансьора, като междувременно инструктирам Клайв да се погрижи за прозореца на колата на Джеси и за вратата на апартамента. Клайв, разбира се, веднага се заема.
Когато пристигам отново на последния етаж и влизам в дневната, заварвам Джеси още спящ.
Е, какво да правя сега? Все още съм с тъмносивата си рокля и на токчета, затова се отправям нагоре и си избирам стая в най-далечния край на площадката. После се преобличам в протрити дънки и черна тениска. Добре би ми дошъл душ, но не искам да оставям Джеси сам твърде дълго. Това ще трябва да почака.
Връщам се долу и си правя черно кафе. Докато стоя и отпивам от кафето в кухнята, решавам, че идеята да прочета нещо за алкохолизма е добра. Джеси трябва да има компютър някъде, затова тръгвам да търся и намирам лаптоп в кабинета му. Пускам го и се чувствам облекчена, когато не ме пита за парола. Взимам го долу и се настанявам в големия стол срещу Джеси, за да го държа под око. Отварям „Гугъл“ и пиша „алкохолици“. Представят ми се седемнайсет милиона резултата. Но най-отгоре на страницата са „Анонимните алкохолици“. Добро място за начало, предполагам. Джон може да казва, че Джеси не е алкохолик, но се съмнявам.
След няколко часа ровене в интернет имам чувството, че мозъчните ми клетки са съсипани. Има толкова много информация – дългосрочни ефекти, психиатрични проблеми, симптоми на отказването. Прочитам статия за тежка травма в детството, която води до алкохолизъм, и започвам да се чудя дали с Джеси не се е случило нещо, когато е бил малък, а грозният му белег веднага изскача в ума ми. Има също генетични връзки, затова се чудя дали някой от родителите му не е бил алкохолик. Затрупана съм с информация и не знам какво да правя с нея.
Умът ми се връща към неделята и нещата, които той ми каза. Ти си шибана съблазнителка, Ава. Нуждаех се от теб, а ти ме напусна. И после го напуснах... отново. Затварям лаптопа отчаяно и го слагам на масата. Едва десет часът е, но аз съм напълно изтощена. Не искам да си лягам в леглото горе, за да съм наблизо, ако случайно Джеси се събуди, затова събирам няколко възглавници, подреждам ги на пода до него и се настанявам с глава на дивана. Започвам да галя космите на една от загорелите му ръце. Допирът ме успокоява и не след дълго очите ми натежават и аз се отнасям.
Трета глава
– Обичам те.
Слабо усещам дланта му, която държи тила ми, а пръстите му се движат из косата ми. Усещането е толкова успокояващо... толкова приятно. Отварям очи и срещам по-мътнозелените езера, които познавам толкова добре.
Скачам на крака и удрям глезена си в масичката за кафе.
– Мамка му! – изругавам.
– Внимавай с езика! – гълчи ме той, а гласът му е дрезгав.
Стискам глезена си, но тогава се събуждам напълно и си спомням къде съм. Пускам крак и обръщам поглед към дивана. Джеси е полуседнал и изглежда ужасно, но поне е буден.