– Ха! Добре! – възкликва. Тя се смее и не мога да спра леката доволна усмивка, която изгрява на лицето ми. Той си го заслужи.
– Научил е за малкия проблем на Джеси с пиенето – добавям. Вече не се смея.
– Откъде? – изненадата ù е искрена.
– Нямам представа. Все едно, трябва да звънна на майка си. Предполагам, че ще се видим по-късно.
– О, да! – изписква развълнувано. Не мога да се вълнувам колкото нея за годишнината довечера. – Ще се видим там.
– Доскоро! – казвам, затварям и набирам майка, преди да е изпратила издирвачи.
– Ава? – пискливият ù глас проглушава тъпанчетата ми.
– Мамо, не викай толкова силно!
– Извинявай! Мат се обади отново.
Отивам до откритата зона и сядам. Всяка надежда да бъда развеселена от майка ми е напълно смазана с това малко изявление.
– Ава, той каза, че си се пренесла при бесен алкохолик с ужасен характер. Пребил е Мат!
Облягам се в стола и поглеждам към тавана, напълно изтощена психически. Защо тъпакът не може просто да си изпълзи в тъмната дупка, от която е дошъл, и да умре?
– Мамо, моля те, не говори повече с него! – моля я. Наистина, що за долен тип, че да изтърси това на родителите ми! Това само подкрепя заключенията ми за измамната гадна змия.
– Вярно ли е? – пита тя колебливо. Вече си я представям как хвърля разтревожен поглед към баща ми.
– Не точно – не мога да я излъжа. Накрая ще разбере къде съм. – Не е както го казва Мат, мамо.
– Тогава как е?
О, не мога да направя това по телефона. Има твърде много за обясняване, а не искам да прибързва с оценката на Джеси. Мога да убия Мат.
– Мамо, слушай! Трябва да отивам на работа. – Една малка бяла лъжа няма да навреди.
– Ава, толкова се тревожа за теб.
Усещам отчаянието ù. Мразя Мат, задето е направил това. Каза, че съжалява. Дали е било преди или след като се е обадил на родителите ми, за да ги осведоми за любовния ми живот? Би трябвало да пратя Джеси да го прегази.
– Моля те, недей! Мат искаше да се върна при него. Налетя ми, когато отидох да си събера последните неща, и стана гаден, щом го отхвърлих. Джеси просто ме защитаваше. – Опитвам се да съкратя дългата история и нарочно подминавам всички части, които може да очернят Джеси. Има няколко.
– Джеси? Това да не е мъжът, който беше с теб, когато се обадих миналия уикенд?
– Да.
– Значи не е само приятел? – настоява. Тонът ù е подигравателен. Разгадала ме е, заедно с бялата ми лъжа, и няма да е доволна.
– Просто се виждам с него. Нищо сериозно – отвръщам. Опитвам се да го изиграя и се смея наум. Не мога да повярвам, че току-що казах това.
– И той е алкохолик?
Издишам уморено. Знам, че няма да ù хареса.
– Той не е алкохолик, мамо. Мат е злобен, не му обръщай внимание! И не отговаряй повече на обажданията му!
– Не съм щастлива от това. Няма дим без огън, Ава. – Наистина не звучи щастлива и не мога да я виня. Никога не съм била по-доволна, че живеят толкова далеч. Не мисля, че мога да застана лице в лице с нея. – Брат ти скоро ще се върне в Лондон – добавя заплашително. Знам със сигурност, че ще ми затвори и веднага ще набере Дан, за да му опише подробностите.
– Знам. Трябва да вървя.
– Добре, ще говорим през уикенда – казва тя сърдито. – Грижи се за себе си! – добавя последното малко по-меко. Никога не приключва разговор с лош тон.
– Добре. Обичам те.
– И аз те обичам, Ава.
Затварям очи и се опитвам да прогоня всякакви мисли за ужасни бивши гаджета и разтревожени родители. Не се получава, а щом ги отварям, лицето на Джеси изплава над моето и ръцете му са сключени на облегалките на стола ми, докато се навежда над мен.
Голямата му усмивка изчезва, когато забелязва изражението ми.
– Какво има? – пита загрижено. Не искам да му казвам. Няма нужда да му напомням за вчерашните събития. – Хей, кажи ми!
– Добре – казвам, докато той кляка пред мен, така че очите ни да са на едно ниво.
Поема ръцете ми в своите.
– Хайде, давай! – напомня, когато не продължавам. Не искам да почна деня с вбесения Джеси.
– Мат се обадил на родителите ми и им казал, че съм се събрала с бесен алкохолик, който го е пребил – изтърсвам бързо и се стягам за бурята. Виждам как по лицето му плъзва цвят и долната му устна вече е между зъбите. Размислих – не смятам, че искам да пратя Джеси да оправи Мат. По изражението му съдя, че вероятно ще го убие. Седя и чакам да приключи с това, върху което размишлява.
– Не съм алкохолик – изстърсва накрая.
– Знам – отвръщам. Опитвам с най-успокоителния си тон, но се страхувам, че просто прозвучава снизходително. Наистина не му харесва да го наричат алкохолик и вече се чудя дали е прав, или просто отрича истината. Изглежда толкова ядосан. Иска ми се да си бях държала устата затворена.