– Джеси, как е разбрал?
Изправя се.
– Не знам, Ава. Трябва да си поговорим с Кати.
Това ли е? Няма ли да се опита да разбере?
– Защо трябва да си говорим с Кати? – питам рязко.
– Нямаше я. Трябва да знае някои неща – добавя. Подава ми ръка и аз го оставям да ме издърпа.
– Например?
– Не знам – отговаря той сърдито. – Затова трябва да говорим с нея – настоява. Опитва се да ме дръпне към кухнята, но аз измъквам ръката си.
– Не. Ти, Джеси. Това е твоето място и тя е твоя икономка – категорична съм. Поклащам глава. Този малък коментар просто ми докарва страшно ръмжене и свиреп поглед.
– Нашето! – Пресяга се към мен, сграбчва ме за дупето и ме придърпва към тялото си. – Наистина знаеш как да ме подразниш. Което ми напомня... – притиска хълбоци в мен, – това беше жестоко и неразумно. – Извива вежда. – Чаках горе, а ти не се появи.
Лека усмивка се изплъзва от устните ми.
– Ти какво направи?
– Какво мислиш, че съм направил?
Избухвам в смях при мисълта, че горкият ми мъж е трябвало да дръпне една бърза чекия, защото аз съм дразнителка. Но скоро устата ми се затваря, когато усещам как Джеси се притиска отново в мен. Улавям погледа му. Очите му танцуват доволно. Знам каква игра играе, но след като Кати е в кухнята, знам също, че няма намерение да ме доведе докрай. Измъквам се от ръцете му и се оправям.
– Съжалявам – казвам ухилена. Всъщност не съжалявам.
Той присвива бляскавите си зелени очи към мен. Целият гняв е изчезнал, слава Богу.
– Ще съжаляваш. – Сграбчва ме и пак ме намества пред себе си. – Не го прави отново! – целува ме здраво, притиска хълбоци в мен, а после се отдръпва и ме оставя замаяна и неориентирана. Копелето!
Джеси води бърз разговор с Кати, а аз се помирявам с Клайв, след което събирам пощата и я натъпквам в чантата си. После двамата се отправяме към града. Сутрешният трафик не тревожи Джеси ни най-малко. „Оейзис“ пеят „Сутрешна слава“ и аз гледам как Джеси си тананика. Това е сговорчивият Джеси, за когото всички непрекъснато ми разказват. Знам, че има минало, и то доста мръсно, но това е минало. Обича ме. Не се съмнявам в това дори за минута.
– Какво? – пита. Поглежда към мен и ме хваща, че го изучавам.
– Точно мислех колко те обичам.
– Знам, че ме обичаш. – Пресяга се и стиска голото ми коляно. – Накъде отиваме?
– Оксфорд стрийт. Всички магазини, които харесвам, са там.
Лицето му се изкривява неодобрително.
– Всички магазини?
– Да.
– Няма ли само един магазин, в който пазаруваш?
– Искам и нови обувки. И може би чанта. Няма да намеря всичко в един магазин.
– Аз мога!
Не мога да си представя Джеси да пазарува дрехи. Пазаруването на мъжете е много по-просто от това на жените. Ако очаква подобно преживяване, значи го очаква шок.
– Къде ходиш ти? – питам.
– „Хародс“7. Зоуи ме оправя всеки път. Бързо и безболезнено.
– Да, защото плащаш за услугите, които получаваш.
– Услугите са на ниво и си струват всяко пени. Там са най-добрите – казва твърдо. – Все едно, ти не купуваш роклите, така че аз избирам стила на пазаруване.
Обръщам рязко глава.
– Една рокля, Джеси! Дължиш ми една рокля – напомням му. Той свива рамене, като ме пренебрегва напълно. – Една рокля.
– Много рокли – отвръща тихо.
– Няма да ми купуваш дрехите!
Поглежда ме така, сякаш ми е поникнала още една глава.
– Ще ги купувам, мамка му!
– Не, няма.
– Ава, това не подлежи на обсъждане. Точка – отсича. Маха ръка от коляното ми, за да смени скоростта.
– Да, прав си. Не подлежи. Аз ще купувам собствените си дрехи. – Засилвам „Оейзис“, за да удавя всяка контраатака. Няма да отстъпя. Аз сама ще си купувам дрехите. Точка!
През останалия път само музиката се бори с тишината. Зървам как Джеси дъвче долната си устна, а зъбните колелца се въртят толкова бързо, че почти ги чувам. Усмихвам се, защото ако не бяхме на публично място, точно сега щях да получавам вразумяващо чукане. Но вместо това той мисли как по друг начин може да постигне своето.
Паркира колата и се обръща с лице към мен.
– Имам предложение за теб.
А, зъбните колелца в действие. Не се съмнявам, че в резултат на това предложение Джеси ще постигне своето.
– Не ми пука за твоето предложение. Няма да ми купуваш дрехите – казвам надменно и излизам от колата. – И тук няма как да ми спретнеш едно вразумяващо чукане, нали?
– Езикът! Дори не си ме чула – оплаква се, докато изскача от колата и застава до мен на тротоара. – Вече си заслужи наказателно чукане.