„Денят на Дирийн, козодоят се провиква сред пустошта…“
Отвън нощта се спусна и вечерницата изгря над спокойния хоризонт.
Келси бе изпращала ума си из другата земя дълго време, защото тя споделяше с Уини същата връзка, каквато брат ѝ имаше с Тревър. Тя пееше не само на своя Недодялко, но и на Уини, която беше открила в снега. Снежинките шепнеха около нея, сипеха се в малкото кътче в Небраска, където Уини беше загубила свяст от изтощение.
Сега Келси пееше на Уини, на сребърния лед, който покриваше бузите и червеното ѝ палто, размятвано от зимния вятър, и на всички купчини сред океана, оставени от загиналите скиталци, всеки от които недостатъчно силен, за да посрещне жестокото изпитание на Корпорацията. Оцеляват най-приспособимите — пътят на Корпорацията — не беше пътят на истинското сърце, било то човешко или не.
В кабинета Ник, а сега и Брук, се мъчеха да накарат Уайли да се концентрира върху мястото, което беше особено важно, върху затвора на душите, където Мартин, Тревър и децата се бореха за живота на своя свят.
— Душѝте — прошепна Брук. — Можеш ли да ги видиш?
Уайли въздъхна, сякаш бе срещнал трудно препятствие. Единственият звук в къщата беше песента на Келси.
— Добре — каза той и започна да пише отново.
Но видя лещата върху платото Гиза. Сега грееше в гневно червено и от нея изскачаше огромен стълб червена светлина, отразяван от разбития град и пустинята и превръщащ ги в марсиански пейзаж.
Заедно с него се появи звук, отначало потракване като от дърпането на огромна завеса, а после друг звук — изплющяване, последвано от по-силно, и лещата сякаш засия, започна да потъва в себе си и внезапно появилите се серафими се отдръпнаха от нея. Всеки носеше малко куфарче или раница. Някои бяха с черни костюми, други приличаха на чиновници с палта и шапки, трети носеха децата си или кошници с яйца. Втурнаха се към хотел „Мена“ в Кайро и по протежението на Нил.
После се чу друг звук, като от вулкан, който бълва лава. Някои от колонистите се обърнаха, други продължиха напред, забързани към късчето земя, което бяха купили. Едни се качваха на автобусите, смачкани от експлозията на пирамидите, и се опитваха да ги запалят, а други ровеха из скелетите на загиналите туристи и се възхищаваха на деликатните им цветни дрехи.
С тътен, толкова силен, че щеше да продължи да отеква през следващите няколко часа, огромен червен стълб се изстреля от дупката. Лещата се издигна нагоре, преобръщаше се и менеше формата си. Гърчеше се и се топеше, а после стана черна, още по-черна, и се приземи в арабската пустиня, недалеч от Мека — градът на загинали с молитва, обкръжени от пустиня, осеяна със скиталци, умрели от изнемога под убийствените лъчи на слънцето.
Никой не видя удара ѝ, освен Уайли, Брук и Ник, а също и Тревър и Мартин. Дълбоко в своя капан душите на Линди и Уини усетиха някакъв сигнал отвън и за пръв път, откакто беше отделена от тялото си, Линди осъзна, че не е погребана жива в ковчег, зловещо и необяснимо лишена от възможността да умре. Започна да зове най-силния и верен човек, когото познаваше.
— Чувам жена си — заяви Мартин. — Линди ме вика!
В същото време обаче във въздуха се появиха искрящочерни диаманти — Самсън се подготвяше да пренесе душите, които щяха да го направят богат в Авадон.
Уини — сама и измръзнала — усети голяма радост, макар да не можеше да я достигне, почувства ръцете на приятелката си Келси и чу приспивната песен, която майка ѝ пееше всяка вечер, „Денят на Дирийн, козодоят се провиква сред пустошта…“ и се успокои, че някой най-накрая я спасява от чудовищата, приковали я тук.
В Мека нов черен камък лежеше недалеч от Алджар ал Асуад. Същият като онзи, който бе паднал тук от същото място преди тринадесет хиляди години, когато Авадон се бе провалил в опита си да открадне човешките светове. Тогава ровът, който беше оставил, бе запълнен, а пирамидите бяха построени, за да изцелят раната и да служат за предупреждение, което Авадон в продължение на хилядолетия се бе постарал да остане неразбрано.
Останалият материал, изригнал като лава от огромния портал, достигна връхната точка на траекторията си и полетя надолу. Серафимите започнаха да различават ръце и крака на същества от собствения си вид — тела, глави, обувки, падаха около тях, по тях, размазваха жълтите им мозъци. Главите сякаш бяха запратени като огромни камъни от катапулт. Колонистите се привеждаха, за да предпазят децата или имуществото си, или яйцата си, но биваха смазвани от разрушението.