— Вижте! — Мартин посочи нещо в хранилището. Приличаше на звезда. В същия миг нещо сякаш се шмугна под краката му. Погледна надолу и успя да различи люспи, дъгоцветно-пурпурни под синята светлина, но после всичко изчезна.
Секунда по-късно Майк извика — извити форми се усукваха около него.
Ал Норт видя всичко това с яснотата — и спокойствието — на човек, който е приел живота си какъвто е и е готов да изпълни дълга си. Той разбираше тайната на ада — душите, отишли там, губеха правото си да съществуват повече. Вече нямаха място в тази вселена или в която и да е друга, чак до края на времето, докато нова идея не заменеше сегашните основи на сътворението.
И дори тогава не бе сигурно.
Той, който беше вършил зло, приемаше правилността на тази подредба.
И все пак му се искаше да поправи каквото може, а в случая можеше да помогне. В ужаса си всички бяха забравили да се оставят просто да бъдат, да се доверят на благоволението, което винаги присъстваше и бе готово да ги подкрепи. Той им прости. Надяваше се за тях.
Беше великолепно — да потуши гнева, разочарованието и арогантността си, за да извърши това малко нещо — да почувства надежда.
Изглеждаше незначително, но енергията, когато се ражда надежда в изгубена душа, е огромна и малките искрици доброта, които все още тлееха в него, бяха достатъчни, за да освободят десет милиона пленени души за един миг.
Рев от гласове се изля навън, бледата синя светлина стана милиони пъти по-ярка. Спомени, мисли, молби, викове на облекчение, огромен, поразителен рев на изненада и радост се понесе към Мартин и спътниците му като потоп от видения за щастливи мигове, любов под чаршафите, тичане край морето, падащите листа през есента, светлинните, танцуващи по коледни елхи, танцуващи момичета, мъже в синята вода, хамбургери, муцуните на щастливи кучета и песен в милиони разновидности — „Алилуя“.
Сред тази маса души хиляди огромни змии се надигнаха с писък от дълбините на мястото и от разбиващите се портали. Телата им изгаряха от добротата около тях, която не можеха да понесат, и те полетяха във въздуха като огромни стълбове огън, виещи се и крещящи сред морето от песен.
Бяха подобни на ездачите и козодоите, специално създадени, за да ужасяват човешките същества, но бяха пуснати твърде късно, за да спасят богатството на Самсън. Без съмнение, огромните змии бяха наети, а той не бе искал да харчи пари за тях, освен ако не се наложеше.
Песента спря. Нагорещените кости на змиите паднаха сред разбитите тръби. Порталите проблеснаха и се затвориха.
Зловещият вик на ярост, изтръгнал се от Самсън, отекна силно и постепенно заглъхна. Той падна на стола в малката си стая и тясната му глава клюмна напред. Отвън градът шумеше. Още една революция, още една изгорена аристокрация.
Отминаването на полунощния час остана незабелязано за вилнеещите тълпи. Потиснатите бяха победили.
С бързо движение Самсън прие човешката си форма. Отвън горяха факли. Крака тичаха по стълбите, по вратата му заудряха юмруци.
Той пристъпи през бързо затварящия се портал, но не към стария си свят, не към света на Мартин. Имаше план. Ако можеше да получи възмездие, смяташе да го изпие до дъно.
— Тате, той е в нашата гора! — извика Ник.
Измъкнаха пушките си и излязоха да го търсят.
В гората обаче нямаше никого. От хребета над къщата се виждаха светлините на Хароу. Камбаната на една от църквите заби. Снегът се сипеше с шепот в гората и се трупаше по тъмните клони на дърветата. Спокойствието беше толкова дълбоко, че изглеждаше невъзможно Самсън да е прескочил тук.
Върнеха се обратно в къщата и се спряха на верандата.
— Поясът на Орион — каза Уайли, взирайки се в процепа между облаците.
— И лъкът му — добави Ник и посочи.
— Добре се справи, Ник.
— Благодаря. Тате, истинска ли е книгата?
— Не зная. Мислех, че Самсън е в гората, но явно не е.
Влязоха вътре и запалиха огън. Направиха пуканки и горещ шоколад, а Уайли дори успя да сипе малко уиски в своя.
Прекараха остатъка от вечерта спокойно, в разговори за неща от обикновения живот.
— Мина полунощ — каза Ник. — Мисля, че спечелихме.
Никой не каза и дума повече. След малко седнаха да играят карти, а Брук отвори коняка за специални случаи — стогодишно отлежало бренди, пазено за радостни събития.
Утре започваше коледната ваканция за децата и в късните часове Уайли потъна в обятията на жена си за първи път от много време.
На закуска радиото оповести: