Тя и още неколцина от камионната банда, както се нарекоха, влязоха с взлом в „Лора Кафе“. Млякото беше вкиснато, яйцата — развалени и нямаше газ, за да запалят печката, така че тя сипа овесени ядки и ги заля с вода. Разделиха си овесените ядки, консервите с боб и супа и всеки тръгна по пътя си, обсебена от една мисъл: да се прибере у дома.
Линди не изчака да види дали някой ще тръгне в нейната посока. Не знаеше какво може да се случи. Светът се беше сринал. По незнайна причина кошмарите, че е в ковчег, изчезнаха и сега се чувстваше свободна. Очевидно бе вървяла километри наред, но не си спомняше нищо.
Колата имаше джипиес, но той не успя да намери никакви сателити, затова тя се отправи на изток по шосе 70. Често ѝ се налагаше да заобикаля изоставени коли, някои от тях в редици, дълги километри. Колата се оказа достатъчно здрава и Линди скоро стигна до познатия малък Хароу.
Тук-там имаше хора, които сякаш излизаха след опустошително торнадо, за да видят какво е останало.
— Мога да се върна — чу тя гласа на Уини. Беше толкова ясен, че за секунда Линди реши, че дъщеричката ѝ седи на задната седалка. Поклати глава, беше ѝ се счуло. Щом видя методистката църква на Трета улица, я заля толкова силен ужас, че ѝ се прииска да спре колата по средата на пътя.
— Мамо?
Тя не отвори очи. Беше загубила децата си, съпруга си, всичко. Уини я нямаше вече, а този глас не беше на Тревър.
Вратата на пикапа се отвори.
Тя погледна към усмихнатото лице на най-красивия, най-чудесния човек на света. Не можеше да излезе от колата. Опита се, но трепереше твърде силно. Мартин я повдигна, взе я на ръце и тя усети устните му върху своите. Раят дойде и я отнесе.
Хиляди бяха прошепнати думи, но те не можеха да отразят значението на тази среща. Очите на съпруга ѝ и на сина ѝ бяха странно мрачни, нейните също. Казаха ѝ, че това е хубаво, това е бъдещето на човечеството, все още мрачно, но щеше да се появи и светлина.
— Какво се случи с нас? — попита тя, докато отиваха към Смоуки Хилс и дома си.
— Имаше земетресение — каза Мартин след дълго мълчание. — То опустоши цялата планета. А и все още не сме се разминали с опасността, но се учим да живеем по нов начин. Учим се да поправяме нещата.
— Много неща не са както трябва — обади се Тревър.
Домът им беше едно от тях. Когато го видя, тя избухна в сълзи.
— Не можем да го поправим — изплака. Погледна с изумление стопените мебели и усуканите останки от кухнята ѝ.
— Какво е причинило подобно нещо? Не е било земетресение.
— Две хиляди и дванадесета изтече и си отиде — рече успокоително Мартин. — Оказа се, че древните май са знаели доста неща. Изчислили са завръщането на…
— Злото — каза Тревър простичко. — Злото беше тук, но се провали. — Замълча и продължи: — Борбата с него ни промени. Предполагам, затова трябва да обичаме врага си.
Той млъкна и в тишината Линди чу нещо, приличаше на глас, но не беше. Беше повече от глас. Чуваше инженери и физици като нея самата, архитекти и работници да обсъждат и планират работата и усилията, които им предстоеше да положат.
— Ще възстановим света — заяви тя.
— Ние се променихме — каза ѝ Мартин. — Човешкото съзнание не е същото и лошите, предполагам, са си отишли. Или може би не?
Тогава разбраха, че ужасното нашествие е предизвикало и пречистване, защото усетиха, че тежестта на злите души е изчезнала.
Линди бе първата, която изрече въпроса, който тормозеше и тримата:
— Ами Уини?
Мартин поклати глава:
— Не вярваме да е оцеляла.
— Какво имаш предвид?
— Мамо, просто остави нещата да се случат. Не мисли. Просто бъди с нас. Част от нас.
— Искам си детето! Къде е Боби? Къде е полицията, ФБР? ФБР се занимава с изчезването на деца.
Мартин я прегърна и тя не го отблъсна. Беше прекарала цяла вечност в плен, опитвайки се да го намери и да почувства, че е до нея, когато всъщност не беше.
— Детето ми, трябва да намеря детето си!
Но явно трябваше да приеме ужаса. Нямаше да е лесно. Не бе честно нейното малко сладко момиченце да има същата съдба като злите, просто беше напълно нечестно!
Нощта се спусна и Тревър си легна на пода в кабинета, защото стаята му беше разрушена, а не искаха да влизат в стаята на Уини.
Беше студено и нямаше електричество, а се мръкваше рано. Мартин и Уини се сгушиха един в друг.
„Мамо?“
Линди отвори широко очи и извика. Мартин я погали по бузата и я целуна.
— Спи, любов моя.
„Мамо“.
Линди скочи от леглото и изтича към прозореца.
— Тя е!
Мартин отиде до нея и я прегърна през кръста, но тя се отдръпна.