Машината прогърмя над него. Беше плувнал в пот, а мускулите му се свиха панически — толкова силно беше желанието му да побегне. Каза си, че страхът убива преди всичко останало. Страхът те прави глупав. И затова не направи онова, което толкова отчаяно желаеше — да се претърколи надолу и да притича с надеждата да се шмугне в някоя от малките пещери, прорязващи хребета.
Не, те сигурно разполагаха с детектори за движение. А сред тези нагрети от слънцето скали инфрачервените сензори нямаше да дадат резултат. Затова остана неподвижен и хеликоптерът бавно продължи над билото.
Беше черен, а прозорците му матови. Мартин не посмя да го разглежда, но все пак забеляза отразяващите стъкла.
Изчака двадесет минути, преди да се престраши. Хеликоптерът беше отминал отдавна, а той беше нетърпелив да намери Тревър.
Страхуваше се най-вече от кучетата. Ако наистина го издирваха, сигурно бяха разбрали, че е паркирал колата на Луиз и е тръгнал пеша. В такъв случай скоро щяха да пуснат след него кучета.
Предпазливо се изправи на крака. Бедрото го болеше, но нямаше нищо счупено, слава на Бога.
Знаеше, че няма да може да остане в къщата си. Вероятно даже нямаше да може да я приближи. Но трябваше да узнае дали Тревър е там, преди да се махне оттук.
Докато вървеше, жаждата му се засили, а умората се превърна в непоносима тежест. Реши, че единственият му шанс е бързината. Твърде много мощ бяха събрали срещу него враговете му. Хората от Хароу бяха повече от достатъчно, за да го победят, но го преследваха и други сили, и то не от щатската полиция или военните. Мартин беше наясно, че сигурно притежават къде-къде по-опасни неща от високотехнологичните хеликоптери.
Стигна до къщата. Обичният дом на него и Линди. Бяха я построили, когато получи преподавателското място. Беше горд с красивата си нова къща в занаятчийски стил, която толкова добре се съчетаваше със старите къщи в околността.
Прозорците не светеха, но къщата беше тиха. Не, отвън имаше два пикапа. Не ги беше виждал.
Значи някой го чакаше. Е, той също можеше да чака. Щеше да изчака, докато местните си тръгнат. Докато военните си отидат. А все някога щяха да се махнат.
Когато се приближи, чу звук от трошене на стъкло. После видя един от прозорците да се разлита на парчета и столът му за четене профуча и се стовари в една от саксиите на Линди.
Грабеха, разбира се. О, Боже, не наранявате Тревър, ако е вътре. Вгледа се към подземието. Възможно ли бе да е слязъл там? Определено, но имаше към тридесет метра до къщата, а той не смееше да ги прекоси. Онези вътре щяха да го застрелят, без да задават въпроси.
После хеликоптерът се появи отново и се спусна над къщата. Нахлулите в нея хора не се появиха, ѝ в този миг на Мартин му се стори, че това изобщо не е хеликоптер, а машина със съвършено различна конструкция. Освен това издаваше странен звук — свистене, като при изхвърляне на газ, а не пърпорене.
Машината обиколи къщата няколко пъти, после рязко се отправи към Хароу.
Дори не се бяха приземили. Но едва ли имаха радиоконтакт с хората в къщата, със сигурност не и с хората от града. Какво всъщност правеха?
Разрушението в дома му продължи. Донякъде беше сигурен, че няма да го подпалят. Сега беше сухият сезон и един пожар щеше да се разпростре по хребета. Доброволческите пожарни отряди сигурно се бяха разпръснали, ако изобщо все още съществуваха. Затова не смяташе, че ще има палеж.
Загледа се в книгите, излитащи през прозореца на спалнята на Уини, старите ѝ съкровища „Шумна зимна книга“, „Котка в шапка“ и „Дженифър и Джозефин“. Чу дрънченето, което извести, че синтезаторът „Ямаха“ на Тревър е строшен.
Денят превали, слънцето премина през небето, а Мартин все още чакаше, неспособен да изостави останките от дома си, изпълнен с отчаяние, мъка и несигурност — през цялото време се надяваше Тревър да се е спотайвал в мазето.
Накрая, в три и петнайсет, двата камиона си отидоха.
Мартин изчака още. Оглеждаше внимателно небето, докъдето поглед стигаше. Беше свикнал да забелязва дребни предмети в пясъка, а небето не беше кой знае колко по-различно от безбрежните пустини в Тунис и Либия.
Тъкмо тръгваше към къщата, когато чу, от много далече, нещо подобно на въздишка, и светкавично се върна сред дърветата.
Високо в следобедното небе се появи черна точка.
Все още бяха тук.
Притаи се, заслушан в едва доловимия шум от нещото.
Когато звукът изчезна, слънцето вече залязваше, а Мартин пристъпи в двора, който беше прекопавал хиляди пъти.