— Не можете да очаквате това да работи като модерно оборудване.
Самсън изсумтя презрително, но не каза нищо.
Цветът на нишката бавно се промени от пурпурен на виолетов, после стана бял. Очите на тялото се отвориха, гърдите изстенаха силно. Мускулите се стегнаха и от отворената уста изскочи пронизителен звук като съсък на скъсан маркуч. Крясък, осъзна Самсън. Това беше вик.
А после Мейзъл каза:
— Гледайте.
Тръбата, която беше задържала душата, беше черна като покров. Очите на Ал Норт обаче бяха широко отворени.
Генерал Норт плачеше.
15.
19 декември, преди разсъмване
Преследвачът
Бяха създали зъл голем, неспособен да се съпротивлява на заповедите, които бе получил. Но имаше и нещо повече. Уайли разбираше причината за това. Бяха използвали очите, устните и другите части, които бяха изрязали от бедния Джон Нънъли, и ги бяха сложили в тялото на Ал Норт. Явно се надяваха, че щом резултатът беше смесена плът от двата свята, ще може да се движи по-свободно в нашия свят. Така щяха да заобиколят и бариерата на неверието, която спираше тях да навлизат свободно.
За разлика от ездачите и скиталците от другата земя, той щеше да може да влезе в този свят изцяло.
Дотук единственият, който го беше направил без някакви видими ограничения, беше Тревър. Но сега този можеше да дойде с кървясали очи, чудовище във всеки смисъл на думата.
Уайли искаше да спре да пише, да предупреди семейството си, но пръстите му неумолимо продължиха да се движат, водейки го, където искаха да го заведат, на пътуване, което не можеше да спре, нито да контролира.
Забеляза, че зората се сипва, но не можеше да спре, не можеше да заговори. Дори не можеше да се извърне настрани от клавиатурата. Ник спеше в мекия фотьойл в ъгъла. Брук сигурно беше в спалнята.
Проблемът бе, че това чудовище трябваше да премине портала, да се изкачи по този хълм и да ги убие всички, а сега те спяха и не четяха, и следователно не можеха да видят това предупреждение. Той не можеше да ги повика, а беше наясно, че трябва да побърза.
После беше отнесен, далече, към последното място, за което го беше грижа, сякаш някаква неведома сила вършеше всичко, невидим магьосник, който контролираше целия катаклизъм.
Виждаше мрачни купчини по тротоарите, късове хартии, дрехи и счупени парчета, носени от северния вятър. Имаше миризма, плътна, сладка — миризмата на много мъртъвци.
Беше в Ню Йорк, Ню Йорк на света с двете луни, и това бяха хората, скочили от апартаментите си по Пето Авеню. Уайли беше сигурен, че има още като тях по всяка по-голяма улица на града.
Откроиха се някои подробности — портфейл „Армани“ лежеше разтворен на тротоара. Портиер, който се беше застрелял на поста си — мозъкът му бе засъхнал по стената зад него, а добродушното му старо лице беше полазено от мравки. Колело беше подпряно до един от стълбовете.
Уайли се насочваше с лекотата на сънищата, но с ужасяващата прецизност на реалността към една от страничните улици. Имаше малък ресторант, наречен „Ненрис“. Всички маси на открито бяха голи, бутилка шампанско стоеше на сервитьорския плот до списание „Таймс“ от деня, в който Ню Йорк беше поразен, 6 декември. Заглавната страница: „Странни трагедии разтърсват света“.
Някакво знаме се блъскаше в стената на каменна сграда. Беше художествена галерия, но Уайли не влезе, не и в тази студена, мрачна утрин.
Бореше се да спре ръцете си, да се отдръпне от лаптопа. Усещаше как Ал Норт става и тръгва с несигурни крачки, кашляйки, давейки се. Видя как изящната млечнобяла Мейзъл и черният блестящ Самсън с техните гъвкави тела и дълги нокти, с жестоките лица на влечуги, го придържат.
Ню Йорк отстъпи пред океана, огромни зелени вълни, свързани с по-малки вълнички. През белите им пенести гриви се появи черен силует на кораб. Бореше се с бурята и когато приближи, Уайли видя, че е наклонен и всеки път, когато вълна удареше страната с пробойна, нагоре бликваше огромен фонтан от пръски, блъскан от вятъра като малка дъждовна буря.
Хората бяха изчезнали от палубата просто като морска пяна, но той не се задържа дълго там. Озова се в огромния ресторант. Столовете танцуваха от люшкането на кораба. Но тук имаше и още хора, мъже в смокинги, жени с вечерни рокли. Стояха пред високите прозорци и поразяващото бе, че бяха станали скиталци тук и просто бяха умрели от глад. Виждаше издълбаните следи в килимите под нозете им. Бяха продължили да вървят и след като се бяха блъснали в стената. Виждаше подутите им сивкави лица.