Вратата се отвори и Самсън слезе. Учудени очи. Усмивки, после приветствени викове, когато съседите му дойдоха до прозорците, погледнаха надолу и видяха триумфа му. Успехът облагодетелстваше всички.
Той се изкачи по тясното стълбище, пропито с миризмата на вряща супа, и влезе в апартамента си. Навсякъде из улицата имаше празненства с месо. Днешните екзекуции се бяха отразили добре на обитателите на улицата и всички мислеха, че той е причината за това, и го приветстваха.
Кой знае, може би Ехидна беше издала подобна заповед.
Порталът беше отворен и той се приближи до него. Вълните проблясваха равномерно. Бяха невероятно прозрачни, досега не ги беше виждал такива. Приближаващата дата несъмнено оказваше своето влияние.
После осъзна какво гледа. Мейзъл седеше в малкия им щаб под земята с двете луни. Взираше се в масата за аутопсии. Там лежеше Ал Норт.
Усети, че му призлява. Това не трябваше да се случва.
Мина от другата страна.
— Агентът мъртъв ли е?
— Жив си!
— Агентът мъртъв ли е?
Тя посочи Норт.
— Трябва да се поправи.
— Казах ѝ… — умът му се върна към малкото злобно момче, което го чакаше с куката за дране. Потрепери. — Няма значение какво съм ѝ казал.
— Ще се опитаме да заменим мозъка изцяло — предложи Мейзъл. — Това почти сигурно ще премахне остатъчната воля.
— Дано да проработи.
— Да, защото ако не стане, татко ще ти вземе всички хубави играчки. И ако някога отново излъжеш леля ми, ще помогна на малкия ми противен братовчед да ти одере кожата и ще я изям пред очите ти. — Тя се усмихна. — Ти си нищо, Самсън. Ти и грозната ти малка кола.
Той ѝ се поклони.
18.
19 декември
Неизвестен произход
Ник седеше и четеше страниците, които баща му току-що беше написал. През последните две седмици на Уайли му се събираха около шест часа сън, но сега спеше отпуснат като труп над клавиатурата. Разбира се, труповете не хъркаха.
Беше четири сутринта и преди две седмици Ник не би посмял да стане и да излезе в тъмното, но нещата се бяха променили.
— Какво става?
— Здравей, мамо.
— Защо си буден?
— Татко е писал, че е разузнавателен агент.
— Нещо друго. Това вече си го спомнихме?
— Не. Когато дойдох тук, той спеше, хъркаше и пишеше.
Момчето посочи лаптопа.
— Това е описание на Самсън, който отива в земята на демоните. Ужасно е, мамо, наистина ужасно.
— Уайли, събуди се.
— Мамо, остави го.
— Не може така, трябва да си легне.
— Виж, ако го разбудиш, ще започне да пише отново. Ще получи инфаркт. Остави го да спи.
Тя се наведе и прочете няколко страници.
— Божичко, какво място. Авадон.
— Проверих в интернет: означава „бездната“. Поне на нашия език. На серафимския сигурно означава „дом“, или „хубаво място“, или нещо подобно. Те са канибали и дори децата измъчват и убиват. За тях е като игра. Като видеоигра, да одерат жив човек. Отвратителни са, мамо, не ги искам тук.
Брук погледна съпруга си.
— Поне ще го завия.
Тя отиде до раклата и извади одеяло. Завиха Уайли и Ник плъзна възглавницата от стола си под главата му.
— Трезвен съм, кълна се — промърмори в просъница Уайли.
— Всичко е наред, скъпи.
— Хайде да се чукаме, бебчо.
— Тихо!
Той изхърка и примлясна с устни.
— Израснал съм с него, мамо — обади се Ник.
Тя се опита да се засмее и почти успя.
— Мамо, всъщност трябва да се запитаме не само кой е баща ми, но и кои сме ние, какво трябва да правим, защото чувствам странно родство с един герой от тази книга и искам да разбера каква е истината. Тревър сякаш ми е духовен брат. И още нещо — мисля, че е опасно. А също и случилото се с Ал Норт, докато се опитваше да дойде тук, а и онова същество, което подгони татко. Много е опасно.
В този миг се чу пронизителен звук, почти като воя на противопожарната аларма, и за кратко решиха, че наистина е тя. После Ник хукна и другите го последваха. Келси стоеше в коридора до спалнята си, стискаше Недодялко и издаваше този ужасен звук, който Уайли никога не беше чувал от устата на малкото си момиченце и дори не вярваше, че е способна да пищи така.
Брук се спусна към нея и я прегърна, а Келси заплака, с мъчителните сълзи на ужасено дете, което не може да бъде успокоено дори от майка си.
— В стаята ми се протягаха ръце, те ме докосваха и когато хвърлих Недодялко по тях, видях лице и то беше ужасно.
— О, скъпа, скъпа, в стаята ти няма нищо, виж, лампата е светната и стаята е празна.