— Те са свързани — каза Ал и веднага съжали. Беше се обадил прибързано.
— Генерале, не разбирам… — започна Том.
Президентът го прекъсна.
— Съгласен съм. Дали дисковете над Глочестършир, са дошли от лещата в Алжир, знае само Бог. Но определено има някаква връзка между всичко това — дисковете, които виждаме вече от петдесет години, тези, атакували хората, и лещите… И трябва да добавя, че според мен е разумно да предположим най-лошото.
— За мен това са британски и френски проблеми — подчерта Самсън. — Освен ако не е засегната и Японската империя.
— Не е, засега са поразени само имперските територии на Британия и Франция, както и част от южноамериканските страни.
— Тогава да изчакаме — обяви Том с назидателен тон. — Може да е някакъв вид тайно оръжие. Царят има доста странни прищевки и иска части от Африка. Със сигурност би искал контрол над Египет, за да ядоса турците, ако не друго.
Президентът се обърна към него:
— Защо си тук, Том? Защо, по дяволите, си тук, според теб? Става нещо, не разбираш ли? — Той посочи екрана с ръка. — Това ще се разпространи.
Том продължи да упорства.
— Нямаме основания да смятаме така, сър.
— Ще се разпространи.
— Това не е атака над Съединените американски щати. И няма повод да мислим, че подобна атака е неизбежна.
— Том — заяви президентът, — веднага щом се върнеш в кабинета си, ще обявиш ДЕФКОН 1 и ще уведомиш всички командващи по целия свят да се подготвят за военен удар.
— Сър, аз…
— Под атака сме, проклет глупак такъв — изрева президентът. — Не просто две империи и няколко бананови кралства. Ние!
Том се вцепени. Очите му заблестяха от ярост.
Но президентът не беше приключил.
— Господа, аз имам военна подготовка и знам кога врагът изпитва силите ми. Това всъщност се е случило в малък град в сърцето на най-могъщата империя в света. Бо, искам да се свържеш с британците, французите и останалите империи. ЦРУ да наблюдава за подобни инциденти по целия свят.
Ал подушваше страха в стаята и се надяваше, че Уейд не действа в пристъп на паника.
— Ал, ти ще организираш специална група. Трябва да откриеш начин да унищожиш тези лещи, всички до една. Искам да се свърши бързо и с гарантиран успех.
— Сър — намеси се Том. — Дали е разумно да ги нападаме? Не знаем нищо за тях.
— Човекът с медалите предлага отстъпление — промълви президентът. — Добре, ще го имам предвид. Ал, когато си готов да нападнем тези неща, незабавно ме уведоми лично. — Той посочи към телефона и повтори: — Лично!
— Да, сър, но имаме само четири бомби. Ще ни трябва подкрепа от Британия и Франция.
Президентът въздъхна.
— Уолдо, колко ядрени бомби имаме?
— Двадесет и три, сър. Четири в ръцете на военните, останалите под земята при…
— Том, Ал, разбирате, че не е имало нужда да знаете това.
— Сър, позволете да възразя — каза Том. Ал видя как вратът му почервенява, а вените започват да пулсират. — Трябвало е да знаем. Стратегическо планиране, военни игри… разбира се, че е трябвало да знаем!
— А аз не исках да се озовавам пред четирима разгневени имперски посланици, които настояват да предам ядрените си оръжия. Ти не можеш да опазиш такава информация, Том. Никой от собствения ти щаб не те харесва, а това създава проблеми със сигурността, нали?
Ал се бореше да овладее изражението си. И най-дребната следа от усмивка, която насладата от чутото канеше на устните му, можеше да му докара уволнение преди залез-слънце.
Един от помощниците на Уолдо намести слушалката си и кимна към шефа си.
Уолдо обяви:
— Господин президент, има един човек, който може да ни помогне. Археолог, бил е в пирамидата, когато е започнала експлозията. Сътрудниците му са загинали, но той се е измъкнал. Тук е.
— Чудесна работа, Бо — похвали го президентът. Ето, слушайте и се учете. Бо се опитва да впечатли президента си. Това очаквам и от вас, Том.
Самсън се наежи, но овладя изражението си. Прашен млад човек, с приятен вид, но явно ужасно изтощен, пристъпи ококорен в кабинета.
В самолета му сервираха яйца и много кафе. Беше доста необикновено — частни самолети на военновъздушните сили от Кайро до Ле Бурже, сетне тук. Даже говори с Линди и децата по видеофон от самолета. Обаче голяма част от удоволствието липсваше. Беше поразен от станалото и все още се опитваше да го приеме. Голямата пирамида беше изчезнала, заменена от онова… нещо. Леща, така го нарекоха — всъщност той го беше нарекъл така за Би Би Си, в интервюто, което бе дал, преди да напусне Кайро. Вероятно той беше наложил това определение.