— Нали ви казах, че се занимавам с недвижими имоти.
Той се наведе към мен и долових мириса на „Виталис“ на пригладената му назад коса и на „Сен-Сен“ в дъха му.
— Ами, ако ти кажа „евентуално място за търговски център“, ще уцеля ли в десетката?
Поговорихме малко, но вие вече знаете тази част.
Споменах, че не ходех във „Фенерджията“, когато предполагах, че Франк Дънинг може да е там, защото вече знаех за него всичко, което ми беше необходимо. Това е истината, но не цялата. Трябва да изясня това. Не го ли сторя, няма да разберете защо се държах така в Тексас.
Представете си, че влизате в стая и виждате сложна многоетажна къща от карти на масата. Задачата ви е да я съборите. Ако това е всичко, ще бъде лесно, нали? Едно силно стъпкване с крак и духване — както си поемате дъх, когато е време да духнете свещичките на тортата за рождения ви ден — ще свърши работа. Но това не е всичко. Проблемът е, че трябва да съборите къщата от карти в определен момент, а дотогава трябва да стои.
Знаех къде ще бъде Дънинг в неделя следобед на 5 октомври 1958 година и не исках да рискувам да променя действията. А това можеше да стане дори ако погледите ни се срещнеха във „Фенерджията“. Може да изсумтите презрително, да ме наречете прекалено предпазлив и да кажете, че такова дребно нещо едва ли ще промени хода на събитията. Ала миналото е крехко като крилце на пеперуда. Или къща от карти.
Бих се върнал в Дери, за да съборя къщата от карти на Франк Дънинг, но дотогава трябваше да я пазя.
Пожелах лека нощ на Чаз Фрати и се прибрах в апартамента си. Шишето каопектат беше в шкафчето в банята, а новата ми сувенирна възглавничка с избродираната на нея кула — на масата в кухнята. Извадих нож от чекмеджето със сребърните прибори и внимателно срязах възглавницата по диагонал. Пъхнах вътре револвера и го натъпках дълбоко в пълнежа.
Не бях сигурен дали ще заспя, но спах, при това дълбоко. „Направи всичко възможно и Господ ще свърши останалото“ е една от многото поговорки, които Кристи носеше от „Анонимните алкохолици“. Не знам дали има Господ или не — за Джейк Епинг съдебните заседатели все още не могат да вземат решение, но когато си легнах тази вечер, бях убеден, че съм направил всичко възможно. Сега можех само да поспя и да се надявам, че старанието ми ще бъде достатъчно.
Нямаше стомашен грип. Този път се събудих на разсъмване с невъобразимо парализиращо главоболие. Предположих, че е мигрена. Не знаех със сигурност, защото не бях страдал от мигрена. Взирането дори в здрача причиняваше болезнено, пулсиращо туптене от тила ми до основата на синусите. От очите ми неволно рукнаха сълзи.
Станах (дори това болеше), сложих си евтините слънчеви очила, които си бях купил по време на пътуването ми на север към Дери, и глътнах пет аспирина. Хапчетата ми помогнаха само колкото да се облека и да нахлузя палтото. Щеше да ми трябва, защото утрото беше хладно и сиво и заплашваше с дъжд. Това донякъде ми помагаше. Не знаех дали ще оцелея на слънчева светлина.
Трябваше да се избръсна, но пропуснах. Реших, че мозъкът ми може да се разпадне от стоенето на ярката светлина, усилена двойно от огледалото в банята. Не можех да си представя как ще преживея деня и затова не се опитах. „Полека, не бързай“ — казах си, докато бавно слизах по стълбите. С едната си ръка стисках перилата, а с другата — сувенирната възглавничка. Сигурно приличах на голямо дете с мече. „Полека, не бързай…“
Изведнъж перилата свършиха.
Наклоних се напред. Главата ми пулсираше, а ръцете ми трескаво се размахваха във въздуха. Изпуснах възглавничката (револверът вътре изтрака) и вкопчих нокти в стената. В последната секунда, преди да падна и да си счупя нещо, пръстите ми хванаха една от старомодните лампи, завинтени в мазилката. Изтръгнах я, но електрическият кабел ме издържа, докато възвърнах равновесие.
Седнах на стъпалата и подпрях пулсиращата си глава на коленете. Болката думкаше в синхрон с лудешките удари на сърцето ми. Имах чувството, че насълзените ми очи са твърде големи за очните си ябълки. Мога да ви кажа, че ми идваше да изпълзя до апартамента си и да се откажа, но това нямаше да е истината. Истината беше, че исках да умра там, на стъпалата, и да приключа с всичко. Има ли хора, които страдат от такова главоболие не само от време на време, а често? Ако има, Бог да им е на помощ.
Само едно нещо можеше да ме изправи на крака и принудих изтерзания си мозък не само да мисли за него, но и да си го представи: лицето на Туга Дънинг, смазано, докато пълзи към мен. Косата и мозъкът му се разхвърчават във въздуха.