„Съпротивата за промяна е пропорционална на това доколко бъдещето може да се промени от определено действие“ — бях казал на Ал с най-добрия си учителски тон и това беше вярно, но нямах представа за личната цена. Сега имах.
Тръгнах бавно по шосе 7. Яката ми беше вдигната срещу дъжда, а шапката — дръпната ниско над ушите. Когато се появяваха коли — което ставаше рядко, се скривах зад дърветата от двете страни на пътя. Мисля, че един-два пъти сложих ръце отстрани на главата си, за да се уверя, че не се подува, защото имах такова чувство.
Най-после дърветата се замениха с каменен зид, отвъд който имаше идеално окосени хълмисти възвишения, осеяни с надгробни плочи и паметници. Бях стигнал до гробището „Лонгвю“. Изкачих един хълм. От другата страна на пътя имаше сергия с цветя — покрита и тъмна. Събота и неделя обикновено бяха дните за посещение на покойни роднини, но в такова време като сега бизнесът не вървеше и предположих, че възрастната жена, която продаваше цветя, спи. Щеше да отвори по-късно. Бях го видял с очите си.
Прехвърлих се през зида, като очаквах, че ще се срути под мен, но това не стана. И щом се озовах в „Лонгвю“, се случи чудо — главоболието ми започна да намалява. Седнах на надгробен камък под бряст с надвиснали клони, затворих очи и проверих нивото на болката. Беше от десета степен — може би дори се засилваше до единайсета, но сега бе спаднало на осем.
— Мисля, че преминах, Ал — казах на глас. — Може би съм от другата страна.
Продължих да се движа предпазливо, нащрек за други номера — падащи дървета, мародери или вероятно дори горящ метеор. Нямаше нищо. Когато стигнах до двата съседни гроба с имена АЛТЕЯ ПИЪРС ДЪНИНГ и ДЖЕЙМС АЛЪН ДЪНИНГ, болката в главата ми намаля на пет.
Огледах се и видях мавзолей с познато име, гравирано на розовия гранит: ТРАКЪР. Приближих се и бутнах желязната порта. През 2011 година тя щеше да бъде заключена, но сега беше 1958 година и се отвори лесно… макар и със скърцане на ръждясалите панти като във филм на ужасите.
Влязох вътре, подритвайки купчина стари, ронливи листа. В средата имаше каменна пейка за размисъл, а от двете ѝ страни — каменни отделения за членовете на фамилията Тракър, датиращи още от 1831 година. Според медната табелка пред първия там бяха положени тленните останки на мосю Жан-Пол Траше.
Затворих очи.
Легнах на пейката за размисъл и задрямах.
Заспах.
Когато се събудих, наближаваше обяд. Излязох от гробницата на семейство Тракър, за да чакам Дънинг… също както след пет години Осуалд несъмнено щеше да чака кортежа на Кенеди в скривалището си на шестия етаж на книгохранилището в Тексас.
Главоболието ми беше преминало.
Понтиакът на Дънинг се появи горе-долу по същото време, когато Ред Шьондиенст отбеляза за победата на „Брейвс“ от Милуоки в онзи ден. Дънинг спря на най-близката алея, слезе, вдигна яката си, наведе се да вземе кошниците с цветята и тръгна надолу по хълма към гробовете на родителите си.
Моментът беше настъпил и се чувствах добре. Бях се прехвърлил от другата страна на онова, което се опитваше да ме задържи. Сувенирната възглавничка беше под палтото ми. Ръката ми беше пъхната вътре. Мократа трева заглушаваше стъпките ми. Нямаше слънце, за да хвърлям сянка. Дънинг разбра, че съм зад него едва когато произнесох името му. И после се обърна.
— Не искам компания, когато посещавам родителите си. Кой си ти, по дяволите? И какво е това? — Той гледаше възглавницата, която бях извадил. Бях си я надянал като ръкавица.
Предпочетох да отговоря само на първия въпрос.
— Казвам се Джейк Епинг и съм дошъл да те питам нещо.
— Питай и ме остави на мира. — От периферията на шапката му се стичаха дъждовни капки. И от моята също.
— Кое е най-важното нещо в живота, Дънинг?
— Какво?
— Имам предвид за един човек.
— Какъв си ти? Луд? И каква е тази възглавница?
— Направи ми удоволствието. Отговори на въпроса.
Той повдигна рамене.
— Предполагам, че семейството.
— И аз така мисля — рекох и натиснах два пъти спусъка. Първият изстрел прозвуча приглушено, все едно удар с тупалка по килим. Вторият беше малко по-силен. Хрумна ми, че възглавницата може да се запали — видях това в „Кръстникът 2“, но тя само тлея малко. Дънинг падна и смачка кошницата с цветя, която беше сложил на гроба на баща си. Приклекнах до него, като коляното ми разплиска кал, притиснах разкъсаната възглавница до слепоочието му и стрелях още веднъж. За всеки случай.