— Много я обичате, нали, господин Фрати?
— Като луната и звездите, брат’чед.
Марджори четеше вестника от онзи ден, който бе останал на остъкления плот с пръстените и другите неща. Заглавието гласеше: ИЗДИРВАНЕТО НА ЗАГАДЪЧНИЯ УБИЕЦ ПРОДЪЛЖАВА. ФРАНК ДЪНИНГ Е ПОГРЕБАН.
— Какво мислите за това? — попитах.
— Не знам, но ще ти кажа нещо. — Фрати се наведе към мен и усмивката изчезна от лицето му. — Той не беше светец, какъвто го изкарват в местния парцал. Мога да ти разкажа разни истории, брат’чед.
— Добре. Нямам работа.
Усмивката разцъфна отново.
— Не. Ние в Дери умеем да пазим тайни.
— Забелязах.
Исках да отида на Кошут Стрийт. Знаех, че ченгетата може да наблюдават къщата на Дънинг, за да видят дали някой не проявява необичаен интерес към семейството, но въпреки това желанието ми беше много силно. Не исках да видя Хари, а малката му сестра, и да ѝ кажа някои неща.
Например, че трябва да обикаля къщите за лакомства в нощта на Хелоуин, колкото и да е тъжна заради баща си.
Че тя е най-красивата и вълшебна индианска принцеса, която някой е виждал, и че ще се върне у дома с планина от бонбони.
Че ѝ предстоят най-малко петдесет и три дълги и интересни години, а вероятно и много повече.
И най-вече, че един ден брат ѝ Хари ще поиска да облече униформа и да отиде войник и тя трябва да направи всичко възможно да го разубеди.
Само че децата забравят. Всеки учител го знае.
И мислят, че ще живеят вечно.
Време беше да напусна Дери, но трябваше да свърша още нещо, преди да тръгна. Изчаках до понеделник. Следобед, 13 октомври, хвърлих куфарчето си в багажника на форда, седнах зад волана и надрасках кратка бележка. Пъхнах я в плик, залепих го и написах името на получателя.
Отидох в центъра, паркирах и влязох в „Ленивият сребърен долар“. Както очаквах, там беше само барманът Пит. Миеше чаши и гледаше по телевизията „Любов на живота“. Обърна се към мен без желание, като не откъсваше очи от Джон и Марша, или както там се казваха.
— Какво да ти налея?
— Нищо, но можеш да ми направиш една услуга. Ще те компенсирам с пет долара.
Той не изглеждаше заинтересуван.
— Така ли? Каква услуга?
Сложих плика на бара.
— Предай го, когато дойде човекът.
Пит погледна името на плика.
— Какво искаш от Били Търкот? И защо не му го дадеш сам?
— Задачата е лесна, Пит. Искаш ли петарката или не?
— Разбира се, стига това да не навреди на никого. Били е добра душа.
— Няма да му навреди. Може дори да му стори добро.
Сложих пет долара върху плика. Пит ги прибра и продължи да гледа сапунения сериал. Излязох. Търкот вероятно е получил плика. Дали е направил нещо или не, след като е прочел бележката, е друг въпрос, един от многото, на които никога нямаше да имам отговор. Ето какво написах:
Драги Бил,
Сърцето ти не е добре. Трябва да отидеш на лекар веднага, преди да стане късно. Може да мислиш, че няма откъде да знам, но не е така. Убеден съм, така както съм сигурен, че Франк Дънинг е убил сестра ти Клара и племенника ти Майк. МОЛЯ ТЕ. ПОВЯРВАЙ МИ И ИДИ НА ЛЕКАР.
Качих се във форда и докато излизах на заден ход от полегатия паркинг, зърнах продълговатото и недоверчиво лице на господин Кийн да наднича към мен от дрогерията. Смъкнах стъклото, протегнах ръка и му показах среден пръст. След това подкарах нагоре по „Горната миля“ и за последен път напуснах Дери.
Единайсета глава
Докато карах по магистралата, се помъчих да се убедя, че не трябва да се занимавам с Каролин Пулин. Казах си, че тя е експеримент на Ал Темпълтън, а не мой, и експериментът, както и животът му, е свършил. Напомних си, че случаят с Пулин е съвсем различен от този на Дорис, Трой, Туга и Елън. Да, Каролин щеше да се парализира от кръста надолу и това беше ужасно. Но да бъдеш парализиран от куршум, не е същото като да те пребият до смърт с ковашки чук. Макар и на инвалидна количка, Каролин Пулин щеше да има пълноценен и плодотворен живот. Убеждавах се, че е лудост да изложа на риск истинската си мисия, като още веднъж неотстъпчивото минало се протегне към мен, сграбчи ме и ме сдъвче.
Ала нищо от това не ми повлия.
Смятах да прекарам първата си нощ на пътя в Бостън, но образът на Дънинг пред гроба на баща му със смачканата кошница с цветя под него непрекъснато се появяваше пред очите ми. Той заслужаваше да умре — по дяволите, трябваше да умре, но на 5 октомври все още не беше сторил нищо лошо на семейството си. Не и на второто. Казах си, че е направил много лоши неща на първото си семейство и че на 13 октомври 1958 година вече е убил двама души, като единият е съвсем малко дете, но за това имах само думата на Бил Търкот.