Предполагам, че исках да балансирам нещо лошо, без значение доколко е необходимо, с нещо добро. Ето защо, вместо да отида в Бостън, излязох от магистралата при Обърн и подкарах на запад към района с езерата в Мейн. По здрач стигнах до бунгалата, където Ал бе отседнал, и получих най-голямото от четирите край брега на смешна цена, тъй като сезонът беше свършил.
Онези пет седмици може би бяха най-хубавите в живота ми. Не виждах никого освен двамата собственици на местния магазин, откъдето два пъти седмично си купувах обикновена храна, и господин Уинчъл, собственика на бунгалата. Той се отбиваше в неделя, за да се увери, че съм добре и прекарвам приятно. Всеки път, когато ме попиташе, отговарях, че е така, и не беше лъжа. Господин Уинчъл ми даде ключ за бараката с лодките и всяка сутрин и вечер взимах кану, когато вечерите на езерото бяха спокойни. Спомням си, че в една от онези вечери гледах как пълната луна изгрява над дърветата и оставя сребриста следа по водата, а отражението на кануто се рее под мен като удавен двойник. Някъде изкряка гмурец и му отговори приятел или женска. Скоро в разговора се включиха и други. Оставих греблото и седях в кануто на триста метра от брега. Гледах луната и слушах как общуват гмурците. Спомням си, че си помислих, че ако някъде има рай и не е това, не искам да ходя там.
Започнаха да се появяват есенните багри — първо плахо жълто, после оранжево и след това ярко, крещящо червено, докато есента прогонваше поредното лято в Мейн. На пазара имаше картонени кашони, пълни с евтини романи, и прочетох трийсетина или повече — мистерии от Ед Макбейн, Джон Д. Макдоналд, Честър Хаймс и Ричард С. Пратър, сълзливи мелодрами като „Пейтън Плейс“ и „Камък за Дани Фишър“, куп уестърни и един научнофантастичен роман, озаглавен „Ловците на Линкълн“, за пътници във времето, които се опитват да запишат „забравена“ реч на Ейбрахам Линкълн.
Когато не четях или не гребях с кануто, се разхождах в гората. Есенните следобеди бяха дълги и предимно мъгливи и топли. Между клоните на дърветата струеше прашна златиста светлина. Нощем беше толкова тихо, че тишината сякаш отекваше. По шосе 114 минаваха малко коли, а след десет вечерта — никакви. След десет частта от света, където бях отишъл да си почивам, принадлежеше само на гмурците и вятъра в елите. Малко по малко образът на Франк Дънинг, положен в гроба на баща си, започна да избледнява, и все по-рядко си спомнях необикновените моменти как пуснах все още димящата сувенирна възглавничка върху изцъклените му очи в мавзолея на фамилията Тракър.
В края на октомври, когато последните листа падаха от дърветата и температурата през нощта започна да спада до един-два градуса, отивах с колата в Дърам и разглеждах земята около Бауи Хил, където след две седмици идеше да има стрелба. Странноприемницата „Дружеска среща“, за която бе споменал Ал, беше удобен ориентир. Недалеч от нея изсъхнало дърво се беше навело към пътя, вероятно онова, с което се беше борил Ал, когато се бе появил Андрю Кълъм, вече с оранжев ловджийски елек. Намерих и дома на неволния стрелец и проследих вероятния му маршрут оттам до Бауи Хил.
Всъщност нямах план. Само щях да следвам дирята, която вече беше прокарал Ал. Щях да отида рано в Дърам в деня, да спра колата близо до падналото дърво, да се боря с него и после да се престоря, че получавам сърдечен удар, когато Кълъм дойде и ми се притече на помощ. След като обаче намерих къщата на Кълъм, се отбих да пийна нещо разхладително в магазина „Брауни“ на осемстотин метра оттам и видях на витрината плакат, който ми подсказа идея. Беше шантава, но интересна.
Плакатът беше озаглавен РЕЗУЛТАТИ ОТ ТУРНИРА ПО КРИБИДЖ НА АНДРОСКОГИНГ КАУНТИ. Следваше списък с петдесетина имена. Победителят в турнира, човек от Уест Минот, бе направил десет хиляди „комбинации“, каквото и да означаваше това. Вторият беше постигнал девет хиляди и петстотин. На трето място — името беше оградено в червено и затова привлече вниманието ми — беше Анди Кълъм.
Стават случайности, но мисля, че много рядко. Действа някаква сила. Някъде във вселената (или отвъд нея) тиктака и върти чутовния си механизъм.
На другия ден, малко преди пет следобед, отидох пак до къщата на Кълъм. Спрях колата зад комбито му и се приближих до вратата.
Отвори ми жена с приятно лице и престилка с къдрички. Държеше бебе и щом я видях, разбрах, че постъпвам правилно. Защото Каролин Пулин нямаше да бъде единствената жертва на 15 ноември, само онази, която щеше да свърши в инвалидна количка.