— Да?
— Казвам се Джордж Амбърсън, госпожо. — Докоснах периферията на шапката си за поздрав. — Питам се дали мога да говоря със съпруга ви.
— Разбира се.
Той вече стоеше зад нея и сложи ръка на раменете ѝ. Беше млад, още нямаше трийсет, и на лицето му беше изписано учтиво любопитство. Бебето протегна ръчичка към него и когато Кълъм целуна пръстчетата му, се засмя. Той ми подаде ръка и аз я стиснах.
— С какво мога да ви бъда полезен, господин Амбърсън?
Показах му дъската за крибидж.
— В „Брауни“ забелязах, че сте много добър играч, и имам предложение за вас.
Госпожа Кълъм се разтревожи.
— Ние сме методисти, господин Амбърсън. Турнирите са само за забавление. Той спечели трофей и аз с удоволствие го лъскам, за да изглежда добре на полицата над камината, но ако искате да играете карти за пари, сбъркали сте адреса. — Тя се усмихна. Видях, че усмивката ѝ коства усилия, но пак беше приятна. Харесвах я. Харесвах и двамата.
— Жена ми е права. — В гласа на Кълъм прозвуча съжаление, но беше твърд. — Когато работех в гората, играех за по едно пени на комбинация, но това беше, преди да се запозная с Марни.
— Луд ще съм, ако играя с вас за пари, защото изобщо не умея да играя крибидж — отговорих. — Но искам да се науча.
— В такъв случай, заповядайте. С удоволствие ще ви науча. Ще отнеме само петнайсетина минути, а до времето, когато вечеряме, остава час. Ако можете да събирате до петнайсет и да броите до трийсет и едно, тогава можете да играете крибидж.
— Убеден съм, че не става дума само за броене и събиране, иначе нямаше да се класирате на третото място в турнира на Андроскогинг. И искам малко повече, отколкото само да науча правилата. Искам да купя един ден от времето ви, и по-точно 15 ноември, да речем, от десет сутринта до четири следобед.
Съпругата му изглеждаше уплашена и притисна бебето до гърдите си.
— За тези шест часа от времето ви ще ви платя двеста долара — добавих.
Кълъм се намръщи.
— Каква е играта ви, господине?
— Надявам се да е крибидж — отвърнах, но това явно нямаше да бъде достатъчно, защото видях израженията им. — Вижте, няма да се опитвам да ви заблуждавам, че това е всичко, но ако се помъча да ви обясня, ще ме помислите за луд.
— Вече си го мисля — каза Марни Кълъм. — Изпрати го да си върви по пътя, Анди.
Обърнах се към нея:
— Не е нещо лошо или незаконно, не е измама и не е опасно. Заклевам се — рекох, но започвах да си мисля, че няма да стане, с клетва или без клетва. Идеята беше лоша. Кълъм щеше да се усъмни още повече, когато ме срещнеше близо до странноприемницата „Дружеска среща“ на петнайсети следобед. Продължих обаче да настоявам. Бях го научил в Дери. — Става дума само за крибидж. Ако ме научите на играта, ще играем няколко часа, ще ви дам двеста долара и ще се разделим като приятели. Какво ще кажете?
— Откъде сте, господин Амбърсън?
— Отскоро живея в Дери. Занимавам се с търговия на недвижими имоти. В момента съм на почивка на езерото Себаго и после отново заминавам на юг. Имена ли искате? Препоръки? — усмихнах се. — Хора, които иде ви кажат, че не съм луд?
— В събота той ходи на лов в гората през ловния сезон — обясни госпожа Кълъм. — Това е единственият му шанс, защото работи през седмицата и когато се върне у дома по здрач, не си заслужава дори да зареди пушката.
Тя още изглеждаше недоверчива, но сега видях в изражението ѝ и нещо друго, което ми вдъхна надежда. Когато си млад и имаш дете, и когато съпругът ти работи физически труд, както показваха напуканите му, мазолести ръце, двеста долара означават много храна. Или, през 1958 година, наеми за къщата.
— Мога да пропусна един следобед в гората — каза Кълъм. — И без това там вече няма нищо. Единственото място, където можеш да отстреляш проклета сърна, е Бауи Хил, по дяволите.
— Внимавай какво говориш, когато бебето е тук, господин Кълъм — сгълча го Марни. Тонът ѝ беше остър, но тя се усмихна, когато той я целуна по бузата.
— Господин Амбърсън, трябва да говоря с жена си — рече той. — Имате ли нещо против да почакате на верандата една-две минути?
— Ще направя нещо по-добро — отговорих. — Ще отида в „Брауни“ и ще си купя безалкохолно. Да ви донеса ли нещо разхладително?
Те отказаха и благодариха и после Марни хлопна вратата под носа ми. Отидох до „Брауни“ и купих портокалов сок за себе си и бонбонена близалка, която бебето щеше да хареса, ако беше достатъчно голямо за такива неща. Мислех си, че семейство Кълъм ще ми откажат. С благодарност, но категорично. Аз бях непознат със странно предложение. Бях се надявал, че този път променянето на миналото ще бъде по-лесно, защото Ал вече го беше променил два пъти, но очевидно нямаше да бъде така.