— Госпожо Кълъм, трябва да се приберете, преди да се разболеете от…
— От какво го спасихте?
— Моля?
— Знам, че затова дойдохте. Молих се, докато вие и Анди бяхте на верандата. Господи ми изпрати отговор, но не целия. От какво спасихте мъжа ми?
Сложих ръка на треперещите ѝ рамене и я погледнах в очите.
— Марни… ако Господ искаше да знаеш, щеше да ти каже.
Тя неочаквано ме прегърна. Изненадан, и аз я прегърнах. Бебето Джена, притиснато между двама ни, се ококори.
— Каквото и да е било, благодаря ти — прошепна в ухото ми Марни. Кожата ми настръхна от топлия ѝ дъх.
— Влизай вътре, мила. Ще замръзнеш.
Външната врата се отвори. На прага застана Анди. Държеше кутия бира.
— Марни?
Тя отстъпи назад. Очите ѝ бяха широко отворени и тъмни.
— Господ ни е довел ангел-пазител. Няма да говоря за това, но ще го пазя в сърцето си — каза и забърза по алеята към съпруга си, който я чакаше.
Ангел. Чувах го за втори път и също запазих думите в сърцето си и в онази нощ, докато лежах в бунгалото и чаках да заспя, и на другия ден, докато се носех с кануто по спокойните води и под студеното, синьо, почти зимно небе.
Ангел-пазител.
В понеделник, 17 ноември, видях първите снежинки и го приех като знак. Събрах си багажа, отидох в село Себаго и намерих господин Уинчъл да пие кафе и да яде понички в ресторант „Край езерото“ (през 1958 година хората много ядяха понички). Дадох му ключовете и му казах, че съм прекарал чудесно и съм си починал. Лицето му грейна.
— Това е хубаво, господин Амбърсън. Точно така трябва да бъде. Платили сте до края на месеца. Дайте ми адрес, на който да ви изпратя надвзетата сума за последните две седмици, и ще пусна чек по пощата.
— Не съм сигурен къде ще отида, докато шефовете в офиса не решат, но ще ви пиша. — Пътешествениците във времето много лъжат.
Той протегна ръка.
— Беше ми приятно да сте ми гост.
Стиснах я.
— Удоволствието беше изцяло мое.
Качих се във форда и поех на юг. Вечерта се регистрирах в „Паркър Хаус“ в Бостън и видях прословутата Бойна зона. След седмици на спокойствие край Себаго неоновите светлини дразнеха очите ми и прииждащите тълпи нощни птици — предимно млади мъже, мнозина в униформи — ме накараха да почувствам агорафобия и носталгия по спокойните нощи в Западен Мейн, където магазините затваряха в шест и уличното движение секваше в десет.
Прекарах следващата нощ в хотел „Харингтън“ във Вашингтон, окръг Колумбия. Три дни по-късно бях на западния бряг на Флорида.
Дванайсета глава
Карах по магистрала 1 на юг. Хранех се в много крайпътни ресторанти, където предлагаха „домашните гозби на мама“, и места, където специалното меню „Блу Плейт“, включващо плодова салата за ордьовър и ябълков пай със сладолед за десерт, струваше осемдесет цента. Не видях нито едно заведение за бързо хранене, ако не се брои „Хауърд Джонсън“ с двайсет и осемте си аромата и емблемата на „Симпъл Саймън“. Видях взвод бойскаути с техния водач, които палеха огън от паднали листа, жени с палта и галоши, които прибираха прането в сив следобед, когато заплашваше да завали, дълги пътнически влакове с имена като „Южен Експрес“ и „Звездата на Тампа“, отправили се към места в Америка с климат, където зимата не се допуска. Видях старци, които пушеха лули на пейки на градски площади, милиони църкви, гробище, където най-малко стотина души стояха в кръг около прясно изкопан гроб и пееха „Старото нащърбено разпятие“. Видях мъже, които строяха хамбари. Видях хора да помагат на хора. Двама души с пикап спряха да ми помогнат, когато радиаторът на форда се спука и стоях отчаян на пътя. Това стана във Вирджиния, около четири следобед, и единият ме попита дали се нуждая от подслон за нощта. Помъчих се да си представя, че това се случва през 2011 година, но не можах.
И още нещо. В Северна Каролина спрях да заредя на бензиностанция „Хъмбъл Ойл“ и после заобиколих зад ъгъла, за да използвам тоалетната. Имаше две врати и три табелки. На едната врата пишеше МЪЖЕ, а на другата — ЖЕНИ. Третата табелка беше стрела, закована на пръчка, която сочеше към обраслия с храсти склон зад бензиностанцията, с надпис ЦВЕТНОКОЖИ. Изпитах любопитство и тръгнах по пътеката, като внимавах да избягвам две-три места, където се виждаха непогрешимите мазни, зелено-кафяви листа на отровен бръшлян. Надявах се, че майките и бащите, повели децата си натам, са могли да разпознаят опасното растение, защото в края на петдесетте години на миналия век повечето хлапета носеха къси панталони.