Нямаше тоалетна. В края на пътеката имаше тесен поток и дъска, поставена над него върху две изронени бетонни стълбчета. Мъж, който трябваше да уринира, можеше да застане на брега, да смъкне ципа си и да си свърши работата. Жената можеше да се хване за някой храст (при положение, че не е отровен бръшлян или отровен дъб) и да клекне. За голяма нужда трябваше да седнеш на дъската. Може би на проливен дъжд.
Ако някога се опитам да ви внуша представата, че през 1958 година всичко е било прекрасно, спомнете си пътеката с отровния бръшлян. И дъската над потока.
Установих се на деветдесет и пет километра от Тампа, в град Сънсет Пойнт. За осемдесет долара на месец наех бунгало на най-красивия (и усамотен) бряг, който бях виждал. На пясъчната ивица имаше още четири подобни бунгала, всичките скромни като моето. Не видях никоя от новите грозни сгради „Макманшън“ които по-късно щяха да изникнат като отровни гъби след дъжд в тази част на щата. На петнайсетина километра на юг имаше супермаркет, в Нокомис, и заспал търговски район във Венис. Шосе 41, отсечката Тамиами, беше само селски път. Трябваше да караш бавно, особено по здрач, защото тогава обичаха да пресичат алигаторите и броненосците. Между Сарасота и Венис имаше сергии с плодове, крайпътни пазари, два бара и танцова зала „Блаки“. Отвъд Венис нямаше нищо, поне докато не стигнеш до Форт Майърс.
Зарязах професията на Джордж Амбърсън. До пролетта на 1959 година в Америка беше настъпила рецесия. В залива на Флорида всички продаваха и никой не купуваше, затова Джордж Амбърсън се превърна точно в онова, което си беше представял Ал — кандидат-писател, чийто умерено богат чичо му беше оставил достатъчно, за да преживява поне за известно време.
Пишех, и не един, а два проекта. Сутрин, когато бях най-свеж, работех върху ръкописа, който четете сега (ако ви има), а вечер пишех роман, който предпазливо озаглавих „Място на убийство“. Въпросното място, разбира се, беше Дери, макар че го кръстих Досън в книгата си. Започнах го единствено като декор, за да имам какво да покажа, ако си намеря приятели и някой от тях поиска да види върху какво работя (държах „сутрешния ръкопис“ в стоманен сейф под леглото си). „Място на убийство“ постепенно се превърна в нещо повече от камуфлаж. Започнах да си мисля, че е добър, и да си мечтая, че някой ден ще бъде публикуван.
Един час за спомени сутрин и един час за романа вечер пак изглеждаше много време, което трябва да се запълни. Опитах риболов и имаше много риба, но заниманието не ми хареса и се отказах. Разходките призори и по залез-слънце бяха чудесни, но не и в горещия ден. Станах редовен посетител в единствената книжарница в Сарасота и прекарвах дълги (и предимно щастливи) часове в малките библиотеки в Нокомис и Оспри.
Четях и препрочитах и записките на Ал за Осуалд. Най-после осъзнах, че това е поведение на обсебеност, и прибрах тетрадката в сейфа при моя „сутрешен ръкопис“. Бях нарекъл бележките изчерпателни, защото тогава ми се струваха такива, но докато времето — конвейерната лента, на която всички се возим — ме водеше все по-близо до точката, където животът ми щеше да се срещне с този на младия бъдещ убиец, започнаха да приличат повече на незапълнени места.
Понякога проклинах Ал, че ме е принудил да приема тази мисия волю-неволю, но в моменти, когато съзнанието ми беше по-ясно, разбирах, че добавеното време няма никакво значение. Можеше само да влоши нещата и Ал вероятно го знаеше. Дори да не се беше самоубил, щях да имам само една-две седмици, а колко книги бяха написани за поредицата от събития, водещи до онзи ден в Далас? Сто? Триста? Може би по-скоро хиляда. Някои бяха съгласни с убеждението на Ал, че Осуалд е действал сам, други твърдяха, че той е участник в сложен заговор, а трети категорично заявяваха, че Осуалд изобщо не е натиснал спусъка и е изкупителна жертва, както самият той се беше нарекъл след ареста. Извършвайки самоубийство, Ал бе премахнал най-голямата слабост на учения — да нарича колебанието изследване.
Ходих няколко пъти в Тампа, където дискретните въпроси ме заведоха при букмейкър на име Едуардо Гутиерес. Щом се увери, че не съм ченге, той с удоволствие прие залога ми. Първо заложих, че „Лейкърс“ от Минеаполис ще бият „Селтикс“ в шампионските серии през 1959 година, за да се представя като наивник, защото „Лейкърс“ не бяха спечелили нито един мач досега. Заложих и четиристотин долара на „Канадците“, че ще победят „Кленовите листа“ в Сериите за купата „Станли“, и спечелих… но парите бяха малко. „Джобни дребни, брат’чед“ — както би се изразил приятелят ми Чаз Фрати.