Единственият ми голям удар беше през пролетта на 1960 година, когато заложих, че „Венешън Уей“ ще бият „Бали Ейк“ сериозният фаворит в дербито на Кентъки. Гутиерес каза, че ще ми даде четири към едно или и пет към едно. Приех второто, след като издадох подходящи звуци на колебание, и станах по-богат с десет хиляди долара. Букмейкърът плати в добро настроение а ла Фрати, но в очите му имаше стоманен блясък, за който не ми пукаше.
Гутиерес беше кубинец, който вероятно не тежеше повече от седемдесет килограма с мокри дрехи, но беше от нюорлиънската мафия, ръководена в онези дни от лошо момче на име Карлос Марсело. Научих тази клюка в билярдната зала до бръснарницата, където Гутиерес приемаше залозите (и се водеше сякаш безкрайна игра на покер в задната стаичка под фотографията на полуголата Диана Дорс). Мъжът, с когото играех билярд, се наведе към мен, огледа се да се увери, че около масата ни в ъгъла няма никого, и измърмори:
— Знаеш ли какво казват за мафията, Джордж? Дойде ли веднъж, не си отива.
Исках да говоря с Гутиерес за дните му в Ню Орлиънс, но мислех, че няма да е разумно да бъда твърде любопитен, особено след големите пари, които получих за дербито. Ако се бях осмелил — и ако бях измислил приемлив начин да повдигна въпроса — щях да попитам Гутиерес дали познава друг известен член на организацията на Марсело, бивш боксьор на име Чарлс (Дъц) Мърет. Мисля, че отговорът щеше да бъде положителен, защото миналото е в хармония със себе си. Съпругата на Дъц Мърет беше сестрата на Маргарет Осуалд. Или с други думи, той беше чичо на Лий Харви Осуалд.
Един ден през пролетта на 1959 година (във Флорида има пролет и местните жители ми казаха, че понякога продължавала цяла седмица) отворих пощенската си кутия и открих картичка от обществената библиотека в Нокомис. Бях запазил екземпляр на „Разочарованите“, новия роман на Бъд Шулберг, и книгата току-що беше пристигнала. Метнах се във форда „Сънлайнър“ — няма по-хубава кола за Слънчевия бряг, както беше започнал да става известен — и подкарах натам да я взема.
Докато излизах, забелязах нов плакат на отрупаното информационно табло във фоайето. Трудно беше да не го забележиш. Беше яркосин и показваше треперещ мъж, който гледаше грамаден термометър, където живакът беше спаднал до минус десет градуса. ИМАШ ПРОБЛЕМ СЪС СТЕПЕНИТЕ? — питаше плакатът. — МОЖЕ БИ СИ ПОДХОДЯЩ ЗА ПОРЪЧАНА ПО ПОЩАТА ДИПЛОМА ОТ ОБЕДИНЕНИЯ КОЛЕЖ НА ОКЛАХОМА! ПИШИ ЗА ПОДРОБНОСТИ!
„Обединеният колеж на Оклахома“ звучеше адски съмнително, но ми подсказа идея. Предимно защото скучаех. Осуалд все още беше в морската пехота и щеше да се уволни чак през септември, когато щеше да замине за Русия. Първият му ход щеше да бъде опит да се откаже от американското си гражданство. Нямаше да успее, но след показен — и вероятно фалшив — опит за самоубийство в московски хотел, руснаците щяха да му позволят да остане в страната им. „Пробно“, така да се каже. Той щеше да остане там трийсет месеца и нещо и да работи във фабрика за радиоапарати в Минск. На купон щеше да се запознае с девойка на име Марина Прусакова. „Червена рокля, бели обувки — беше написал Ал в записките си. — Хубава. Облечена за танци.“
Чудесно за него, но какво щях да правя аз в това време? Обединеният колеж предлагаше възможност. Писах за подробности и веднага получих отговор. Каталогът предлагаше богат избор от научни степени. Смаях се, като открих, че за триста долара (в брой или с пощенски запис) мога да се сдобия с бакалавърска степен по английски. Трябваше само да издържа изпит, който се състоеше от петдесет въпроса с по няколко възможни отговора.
Взех пощенски запис, целунах наум триста долара за сбогом и изпратих формуляр за кандидатстване. След две седмици получих тънък кафяв плик от Обединения колеж. Вътре имаше два зацапани листа, отпечатани на циклостил. Въпросите бяха чудесни. Ето два от любимите ми:
22. Как е Второто име на Моби?
А. Том
Б. Дик
В. Хари
Г. Джон
37. Кой е написал „Къщата със седемте маси“?
А. Чарлс Дикенс
Б. Хенри Джеймс
В. Ан Брадстрийт
Г. Натаниъл Хоторн
Д. Никой от тях
Когато свърших да се наслаждавам на този прекрасен тест, попълних отговорите (като от време на време възкликвах: „Сигурно ме будалкате!“) и го изпратих в Инид, Оклахома. С обратната поща получих картичка, с която ме поздравяваха, че съм взел изпита. След като платих допълнителна „учебна такса“ от петдесет долара, ме информираха, че ще изпратят дипломата ми. И наистина я получих. Изглеждаше много по-добре от теста и пристигна с внушителен златист печат. Показах я на представител от Окръжния съвет за училищата в Сарасота и той я прие, без да задава въпроси, и ме включи в списъка със заместник-учители.