Така започнах да преподавам отново един-два пъти седмично през учебната 1959-1960 година. Беше хубаво, че пак съм учител. Радвах се на учениците — момчета със сресани нагоре и подстригани равно къси коси и момичета с конски опашки и дълги до прасците широки поли, макар болезнено да съзнавах, че лицата, които виждах в класните стаи, са обикновени. Докато замествах, си припомних една основна черта на характера ми — харесваше ми да пиша и бях открил, че съм добър, но обичах да преподавам. Това ме удовлетворяваше по начин, който не мога да обясня, нито искам. Обясненията са евтина поезия.
Най-хубавият ми ден в гимназията в Сарасота беше, след като разказах в часа по американска литература основната история в „Спасителят в ръжта“ (книга, която, разбира се, не се допускаше в училищната библиотека и се конфискуваше, ако бъдеше внесена в онези свещени зали от някой ученик), и после ги насърчих да говорят за основното оплакване на Холдън Колдфийлд — че училището, възрастните и американският начин на живот като цяло са лицемерни. Децата започнаха бавно, всички говореха едновременно и пет-шест рискуваха мудност в следващите часове, за да предложат последно мнение какво не е наред с обществото, което виждат около тях, и живота, който родителите им са планирали за тях. Очите им блестяха и лицата им бяха поруменели от вълнение. Не се съмнявах, че ще има търсене на една тъмночервена книга с меки корици в местните книжарници. Последно си тръгна мускулесто хлапе с футболна фланелка. Приличаше ми на Мус Мейсън от комикса „Арчи“.
— Иска ми се да бъдете тук постоянно, господин Амбърсън — каза той с мек южняшки акцент. — Най-много кльопам вас.
Момчето не само ме „кльопаше“, но и най-много. Нищо не може да се сравни с това да чуеш нещо такова от седемнайсетгодишно хлапе, което изглежда напълно разсънено за пръв път в научната си кариера.
По-късно същия месец директорът ме повика в кабинета си, предложи ми няколко шеговити забележки и кока-кола и попита:
— Синко, подривно ли действаш?
Уверих го, че не го правя. Добавих, че съм гласувал за Айк Айзенхауер. Той, изглежда, остана доволен, но ме посъветва да се придържам повече към „общоприетия списък с книги“. Прическите, дължината на полите и жаргонът се променят, но училищните администрации никога!
В колежа (в университета на Мейн, истински колеж, от който имах истинска бакалавърска степен) чух един преподавател по психология да изказва мнение, че хората имат шесто чувство. Нарече го предчувствие и каза, че е най-силно развито в мистиците и престъпниците. Не бях мистик, но бях изгнаник от времето си и убиец (лично аз смятах застрелването на Франк Дънинг за напълно оправдано, но полицията със сигурност не виждаше така нещата). Ако това не ме правеше престъпник, нищо друго не можеше.
— Съветът ми към вас в ситуации, където ви се струва, че ви грози опасност — добави професорът в онзи ден през 1995 година, — е да се вслушвате в предчувствието си.
Реших да го направя през юли 1960 година. Ставах все по-неспокоен. Безпокоях се все повече заради Едуардо Гутиерес. Той беше дребна риба, но трябваше да имам предвид връзките му с мафията… и блясъка в очите му, когато ми изплати залога за дербито, който сега смятах за глупаво голям. Защо го бях направил, когато изобщо нямаше опасност да се разоря? Не беше от алчност, а по-скоро от чувството, което изпитва добрият нападател, когато му подадат хубав пас. В някои случаи не можеш да не вкараш гол. И аз вкарах, както се изразяваше Лио — Устата, Дуроушър в колоритните си радиопредавания, но сега съжалявах.
Нарочно загубих два залога, за да приспя подозренията на Гутиерес, и правех всичко възможно да изглеждам глупав — обикновен комарджия, на когото е провървяло веднъж и сега ще загуби всичко, но предчувствието ми нашепна, че преструвките ми нямат голям ефект. Предчувствието ми не хареса, когато Гутиерес започна да ме поздравява с: „Аха! Ето го и моят янки от Янкиландия.“ Не само янки, а моят янки.
Ами, ако беше инструктирал някой от приятелите си по покер — или две мускулести момчета, изпълнени с желание да изкарат някой долар от онова, което лихварят Гутиерес плащаше в момента — да извършат малка спасителна операция, да ми вземат остатъка от десетте хиляди и да му ги върнат? Умът ми смяташе, че това е малко тромав похват, каквито показваха в сериалите за частни детективи като „Сънсет Стрип“, но предчувствието твърдеше нещо различно, а именно, че дребният мъж с оредяла коса е напълно способен да даде зелена светлина за нахлуване в дома ми и да заповяда на главорезите да ме пребият, ако се опитам да се съпротивлявам. Не исках да ме пребиват, нито да ме обират. Най-много от всичко не исках да рискувам ръкописът ми да попадне в ръцете на свързан с мафията букмейкър. Не ми се нравеше идеята да бягам с подвита опашка, но, по дяволите, рано или късно трябваше да отида в Тексас. Тогава защо не по-рано? Освен това дискретността е по-добра от храбростта. Научих го още когато майка ми ме държеше на коленете си.