Ето защо след една почти безсънна нощ през юли, когато сонарните пиукания на предчувствието бяха особено силни, събрах вещите си от този свят (в сейфа бяха спомените ми, а парите бях скрил под резервната гума на форда), оставих бележка и последния наем на хазяина и се отправих на север по магистрала 19.
Първата нощ прекарах по пътя, в полуразрушен мотел „Де Фъниак Спрингс“. На мрежата на прозореца имаше дупки и когато угасих единствената лампа в стаята (гола крушка, окачена на електрически кабел), бях нападнат от комари, големи колкото изтребители.
Въпреки това спах като къпан. Не сънувах кошмари и пиуканията на вътрешния ми радар замлъкнаха. Това ми беше достатъчно.
На 1 август бях в Гълфпорт, Луизиана, макар че в първото място, на което спрях в покрайнините на града, отказаха да ме приемат. Служителят в странноприемница „Ред Топ“ ми обясни, че била само за негри, и ми препоръча „Южняшко гостоприемство“, която нарече „най-хубавата в Гълфпорт“. Може и да беше така, но, общо взето, мисля, че бих предпочел „Ред Топ“. Слайд китарата, която се чуваше от бар-грила в съседство, звучеше прекрасно.
Ню Орлиънс не беше точно на пътя ми към Далас, но сонарът ми за предчувствия мълчеше и бях в настроение за туризъм… Въпреки че не беше Френският квартал, исках да видя пристана на Биенвил Стрийт или кафене „Вю“.
Купих си карта от амбулантен търговец и намерих пътя до мястото, което ме интересуваше. Спрях и след пет минути вървене се озовах на номер 4905 на Магазин Стрийт, където Лий и Марина Осуалд щяха да живеят с дъщеря си Джун през последните пролет и лято в живота на Джон Кенеди. Сградата беше порутена, не съвсем рухнала, с висока до кръста желязна ограда, опасваща обрасъл с бурени двор. Боята на долния етаж, някога бяла, сега се лющеше и имаше оттенъка на жълта урина. Горният етаж беше облицован с небоядисани дъски. На парче картон, поставено, за да запуши счупен прозорец, пишеше: ДАВА СЕ ПОД НАЕМ. ОБАДЕТЕ СЕ НА МИЗ-4192. Ръждясали метални прегради ограждаха верандата, където през септември 1963 година Лий Осуалд щеше да седи по бельо след свечеряване, да шепне: „Бум! Бум! Бум!“ и да се преструва, че стреля по минувачите с пушката, която щеше да стане най-известната в американската история.
Мислех си за това, когато някой ме потупа по рамото, и едва не изкрещях. Подскочих, защото младият чернокож мъж, който се беше приближил до мен, почтително отстъпи назад и вдигна ръце.
— Извинявайте, господине, не исках да ви стресна.
— Всичко е наред — отговорих. — Вината е изцяло моя.
Извинението, изглежда, го накара да се почувства неудобно, но той беше дошъл по работа и настоя да я свърши, макар че отново трябваше да се приближи до мен, защото бизнесът му изискваше по-нисък тон, отколкото при обикновен разговор. Искаше да знае дали бих купил малко трева. Мислех, че знам за какво говори, но не бях съвсем сигурен, когато чернокожият добави:
— Високо качество, господине.
Отвърнах, че не ме интересува, но че може да ме упъти към хубав хотел в Парижа на Юга. Когато отново заговори, речта му беше много по-ясна:
— Мненията се различават, но аз бих предложил хотел „Монтелеоне“. — Той ми обясни как да го намеря.
— Благодаря. — Дадох му монета, която изчезна в един от многобройните му джобове.
— Хей, защо гледате това място? — Чернокожият кимна към порутената жилищна сграда. — Мислите да я купувате ли?
Изведнъж проблесна искра от предишния Джордж Амбърсън.
— Сигурно живеете наблизо. Смятате ли, че сделката ще е изгодна?