— За някои сгради на тази улица, да, но не и за тази. Струва ми се, че е обитавана от духове.
— Още не — отвърнах и тръгнах към колата си, оставяйки го да ме гледа озадачено.
Извадих сейфа от багажника и го сложих на задната седалка. Смятах да го занеса в стаята си в „Монтелеоне“ и така и направих. Докато чистачът взимаше останалия ми багаж, на пода на задната седалка забелязах нещо, което ме накара да се изчервя от чувство за вина, много по-голямо от размерите на предмета. Но поуките от детството са най-въздействащи и друго нещо, което бях научил от майка си, беше винаги да връщам навреме книгите от библиотеката.
— Господин чистач, бихте ли ми подали книгата, моля?
— Разбира се. С удоволствие.
Беше „Докладът на Чапман“, която бях взел от библиотеката в Нокомис преди седмица и нещо, преди да реша, че е време да потегля на път. Стикерът в ъгъла на прозрачната подвързия ме укоряваше: САМО СЕДЕМ ДНИ. БЪДИ ДОБЪР КЪМ СЛЕДВАЩИЯ ЧИТАТЕЛ.
Качих се в стаята си, погледнах часовника си и видях, че е едва шест вечерта. През лятото библиотеката отваряше чак по обяд, но работеше до осем вечерта. Междуградските разговори бяха едно от малкото неща по-скъпи през 1960 година, отколкото през 2011, но изпитвах детинско чувство за вина. Обадих се на телефонистката в хотела, и ѝ казах номера на библиотеката в Нокомис, четейки го от картончето в джобчето, залепено за задния празен лист на книгата. Краткото съобщение под него — Моля, обадете се, ако ще закъснеете с повече от три дни да върнете книгата — ме накара да се почувствам по-голям негодник от всякога.
Телефонистката говори с друга телефонистка. На фона се чуваха слаби гласове. Осъзнах, че във времето, от което идвам, повечето от онези хора щяха да са покойници.
И после телефонът от другия край на линията започна да звъни.
— Здравейте. Библиотеката на Нокомис. — Беше Хати Уилкърсън, но гласът ѝ звучеше така, сякаш милата възрастна дама се намираше в голям стоманен варел.
— Здравейте, госпожо Уилкърсън…
— Ало? Ало? Чувате ли ме? Проклети междуградски разговори!
— Хати? — изкрещях. — Обажда се Джордж Амбърсън.
— Джордж Амбърсън? Боже мой! Откъде се обаждаш, Джордж?
За малко да ѝ кажа истината, но радарът за предчувствия изпиука много силно и аз изревах:
— Батън Руж!
— В Луизиана?
— Да! Току-що видях, че в мен е една от вашите книги. Ще ви я изпратя по…
— Не е необходимо да викаш, Джордж. Сега връзката е много по-добра. Телефонистката не трябва да натиска малкото щифтче докрай. Радвам се, че те чувам. Божие провидение, че не беше тук. Разтревожихме се, въпреки че шефът на пожарната каза, че в къщата няма никого.
— За какво говориш, Хати? За къщата ми на плажа ли?
Че за какво друго?
— Да! Някой хвърлил запалена бутилка с бензин през прозореца. Всичко изгоряло за няколко минути. Шефът Дъранд смята, че са били хлапета, които пиели и рушали за развлечение. В днешно време има много хулиганчета. Мъжът ми казва, че е защото се страхували от Бомбата.
Аха.
— Джордж? Там ли си още?
— Да — отвърнах.
— Коя книга е в теб?
— Какво?
— Коя книга е в теб? Не ме карай да проверявам с каталога с картоните.
— О, „Докладът на Чапман“.
— Изпрати я колкото можеш по-скоро. Няколко души чакат за нея. Ървинг Уолъс е изключително популярен.
— Добре, ще го направя.
— И много съжалявам за къщата ти. Загуби ли нещата си?
— Всичко важно е в мен.
— Слава Богу. Ще се върнеш ли с…
Чу се силно изщракване, което едва не проглуши ухото ми, и после бръмченето на свободна линия. Оставих слушалката на вилката. Дали щях да се върна скоро? Не видях смисъл да се обаждам отново и да отговарям на този въпрос. Но щях да внимавам с миналото, защото то усеща факторите на промяната и има зъби.
Рано сутринта изпратих „Докладът на Чапман“ на библиотеката в Нокомис.
И после заминах за Далас.
Три дни по-късно седях на пейка на Дийли Плаза и гледах квадратната тухлена сграда на книгохранилището на Тексас. Беше късно следобед и непоносимо горещо. Бях махнал вратовръзката си (през 1960 година, ако не носиш вратовръзка дори в горещи дни, ще привлечеш нежелано внимание) и бях разкопчал най-горното копче на обикновената си бяла риза, но това не помагаше много. Нито рехавата сянка на бряста зад пейката.
Регистрирах се в хотел „Адолфъс“ на Комърс Стрийт и ми предложиха избор — с климатик или без климатик. Платих допълнителните пет долара за стая, където климатикът понижаваше температурата до двайсет и пет градуса, и ако имах мозък в главата си, щях да се върна там, преди да получа сърдечен удар. Когато настъпеше нощта, може би щеше да захладнее. Малко.