Тухлената сграда обаче задържа погледа ми и прозорците — особено онези в десния ъгъл на шестия етаж — сякаш ме разглеждаха и проучваха. Около сградата витаеше нещо лошо. Може и да ми се присмеете — ако ви има — и да го нарече нищо друго освен ефекта на уникалните ми предварителни знания, но то не обяснява онова, което ме приковаваше на пейката въпреки нетърпимата жега — чувството, че съм виждал сградата и преди.
Напомняше ми на металургичния завод „Кичънър“ в Дери.
Книгохранилището не беше порутено, но излъчваше същото чувство на осезателна заплаха. Спомних си как отидох до падналия, почернял от сажди комин и легнах сред бурените като гигантска праисторическа змия, дремеща на слънцето. Спомних си как се вгледах в тъмния му отвор, толкова голям, че можех да вляза вътре. И си спомних чувството, че там има нещо. Нещо живо. Нещо, което иска да вляза вътре. Да го посетя. Може би за много дълго време.
— Хайде, ела — шепнеше прозорецът на шестия етаж. — Разгледай. Сега мястото е празно. Малкият персонал, който работи тук през лятото, си е отишъл вкъщи и ако отидеш в товарната зона до железопътните релси, сигурен съм, че ще намериш отворена врата. В края на краищата, какво има тук за пазене? Нищо, освен учебници и дори учениците, за които са предназначени, не ги искат. Много добре го знаеш, Джейк. Затова влез. Качи се на шестия етаж. В твоето време там има музей. Идват хора от цял свят и някои от тях все още плачат за човека, който беше убит и всичко, което можеше да направи, но сега е 1960 година, Кенеди все още е сенатор и Джейк Епинг не съществува. Съществува само Джордж Амбърсън, мъж с късо подстригана коса, влажна от пот риза и смъкната вратовръзка. Човек на своето време, така да се каже. Качи се. От призраци ли се страхуваш? Как е възможно, след като престъплението още не е извършено?
Там обаче имаше призраци. Може би не на Магазин Стрийт в Ню Орлиънс, но тук? О, да. Само че никога нямаше да ми се наложи да се изправя пред тях, защото щях да вляза в книгохранилището за учебници толкова, колкото се бях осмелил да се вмъкна в срутилия се комин в Дери. Осуалд щеше да получи работа да подрежда учебници само месец и нещо преди убийството, а чакането толкова дълго щеше да бъде анализ на нещата прекалено отблизо. Смятах да се придържам към плана, който Ал беше очертал в общи линии в последната част от записките си, озаглавена ЗАКЛЮЧЕНИЯ ЗА ДЕЙСТВИЕ.
Колкото и да беше сигурен в теорията си за единствен убиец, Ал бе запазил малка, но статистически важна вероятност, че греши. В записките си я наричаше „прозорецът на несигурност“.
Той смяташе да затвори този прозорец завинаги на 10 април 1963, повече от половин година преди посещението на Кенеди в Далас, и мислех, че идеята му е логична. Вероятно по-късно през април или по-скоро в нощта на десети — защо да чакам? — щях да убия съпруга на Марина и бащата на Джун така, както бях убил Франк Дънинг. И вече без угризения. Ако видите паяк, който припка на пода към люлката с бебето ви, може да се поколебаете, дори да си помислите да го затворите в бутилка и да го изхвърлите на двора, за да продължи да живее. Но ако сте сигурни, че паякът е отровен? Черна вдовица? В такъв случая не бихте се колебали. Не и ако сте нормален.
Стъпквате го с крак и го смачквате.
Имах план за годините между август 1960 и април 1963. Щях да държа под око Осуалд, когато се върнеше от Русия, но нямаше да се намесвам. Не можех да си го позволя заради ефекта на пеперудата. Няма по-глупава метафора от веригата от събития. Веригите (освен онези, които всички сме се учили да правим от цветна хартия в детската градина) са издръжливи. Използваме ги за гумите на автомобилите си зимно време и да оковаваме ръцете и краката на опасни хора. Това вече не беше реалността, както я разбирах. Събитията са ефирни, къщи от карти, и с близостта си до Осуалд — още по-малко да се опитам да го предупредя да не извършва престъпление, което още дори не е замислено — щях да издам единственото си предимство.
Пеперудата щеше да разпери крила и Осуалд щеше да промени начина си на действие.
Отначало промените може би щяха да бъдат малки, но както се казва в песента на Брус Спрингстийн: „малките неща един ден водят до големи, бейби“. Промените можеше да са добри и да спасят човека, който в момента беше младши сенатор от Масачузетс. Но аз не вярвах в това, защото миналото е необратимо. Според надрасканите в полето бележки на Ал през 1962 година Кенеди щеше да бъде в Хюстън, в университета „Райс“, и да изнася реч за изпращането на човек на Луната. „Открита аудитория, подиумът не е брониран“ — беше написал Ал. Хюстън беше на по-малко от петстотин километра от Далас. Ами ако Осуалд решеше да застреля президента там?