Или ако Осуалд беше точно каквото твърдеше — изкупителна жертва? Ами ако го уплашех и го прогонех от Далас и той се върнеше в Ню Орлиънс, а Кенеди пак умреше, жертва на откачен заговор на мафията или ЦРУ? Щях ли да имам куража пак да мина през заешката дупка и да започна всичко отначало? Отново да спася семейство Дънинг? И Каролин Пулин? Вече бях отдал близо две години на тази мисия. Бях ли готов да инвестирам още пет, а резултатът пак да е несигурен?
По-добре да не разбирах.
По-добре да бях сигурен.
По пътя от Ню Орлиънс за Тексас реших, че най-добрият начин да следя Осуалд, без да се изпречвам на пътя му, ще бъде да живея в Далас, докато той е във Форт Уърт, и после да отида във Форт Уърт, когато Осуалд се премести със семейството си в Далас. Идеята беше елементарна, но нямаше да проработи. Осъзнах това през седмиците, след като за пръв път видях Книгохранилището в Тексас и почувствах, че ме гледа — като бездната на Ницше.
Прекарах август и септември на онази година на президентските избори, като карах форда „Сънлайнър“ из Далас, търсех апартамент (въпреки че джипиесът много ми липсваше и често спирах, за да помоля да ме упътят). Нищо не изглеждаше наред. Отначало си помислих, че проблемът е с апартаментите, а после, когато започнах да опознавам града, разбрах, че проблемът е в мен.
Простата истина беше, че не харесвах Далас, и осем седмици усилено изучаване бяха достатъчни, за да ме накарат да повярвам, че има много неща, които не ми харесват. „Таймс Хералд“ (който мнозина жители на Далас редовно наричаха „Мазния Хералд“) беше скучен, раболепен и ентусиазиран поддръжник на правителството. „Морнинг Нюз“ можеше да бъде поетичен и да пише как Далас и Хюстън „се надпреварват до небесата“, но небостъргачите, за които пишеха уводните статии, бяха остров на архитектурна бездарност, обградени от пръстени на онова, което взех да наричам Големия американски култ към еднообразие. Вестниците пренебрегваха бедните квартали, където разделението по расова линия започваше леко да се размива. Още по-нататък имаше безкрайни жилищни квартали на средната класа, повечето собственост на ветерани от Втората световна война и Корея. Жените на ветераните прекарваха дните си в почистване на мебели и пране на дрехи. Повечето имаха средно по две и половина деца. Тийнейджърите косяха морави, разнасяха „Мазния Хералд“ с велосипеди, миеха семейните коли и слушаха (тайно) Чък Бери по транзистори. Може би казваха на притеснените си родители, че той е бял.
Оттатък къщите в предградията с въртящи се градински пръскачки имаше огромни пустеещи равнини. Тук-там напоителни системи все още поливаха памуковите насаждения, но Цар Памук почти навсякъде беше мъртъв, заменен от безкрайни акри, засети с царевица и соя. Истинските добиви в околностите на Далас бяха електрониката, текстилът, кравешките фъшкии и черните петродолари. Нямаше много сонди в района, но когато вятърът задухаше от запад, където се намира Пермианският басейн, двата града воняха на петрол и природен газ.
Бизнес районът в центъра беше пълен с тарикати, които сновяха из Голям Далас, както го наричах, с карирани спортни сака, тесни вратовръзки, забодени с големи клипсове (обикновено с диаманти или убедителни заместители, искрящи в средата), бели панталони без колани и ефектни ботуши със сложни шевове. Работеха в банки и инвестиционни фирми. Продаваха договори за сделки със соя, петрол и недвижими имоти на западната част на града, земя, където не вирееше нищо освен татул и тръни. Потупваха се по раменете с ръце, отрупани с пръстени, и си викаха „синко“. На гайките на панталоните, където бизнесмените през 2011 година носеха мобилните си телефони, мнозина имаха револвери в ръчно изработени кобури.
Имаше билбордове, които призоваваха за оставка на председателя на Върховния съд Ърл Уорън, билбордове, които показваха озъбения Никита Хрушчов с надпис: НЕТ, ДРУГАРЮ ХРУШЧОВ, НИЕ ЩЕ ТЕ ПОГРЕБЕМ! На Уест Комърс Стрийт видях един, на който пишеше: АМЕРИКАНСКАТА КОМУНИСТИЧЕСКА ПАРТИЯ Е ЗА ИНТЕГРАЦИЯТА. ЗАМИСЛИ СЕ ЗАТОВА! Беше платен от някаква организация, наречена Дружество „Чаено парти“. Два пъти на витрините на магазини, чиито имена загатваха, че са собственост на евреи, забелязах нарисувани със сапун свастики.