Обезпокоителното чувство на дежа вю беше много силно, усещането, че нещата не са наред. Това беше безумно, защото не бях ходил на Грийнвил Авеню през живота си, но и безспорно — чувствах го в сърцето си, не с главата си. Изведнъж реших, че не ми се пие бира. И че не искам да наема приспособения в апартамент гараж на господин Джонсън, колкото и да разхлажда климатикът.
Току-що бях минал покрай кръчма на име „Пустинна роза“, откъдето звучеше песен на „Мъди Уотърс“. Когато се обърнах, за да тръгна към колата си, през вратата изхвърча някакъв човек. Спъна се и се просна на тротоара. От тъмната вътрешност на бара се чу смях.
— И не се връщай, чудо без член! — изкрещя женски глас.
Това предизвика още по-бурен (и сърдечен) смях.
От силно изкривения на една страна нос на изхвърления клиент течеше кръв, както и от рана, спускаща се по лявата страна на лицето му от слепоочието до челюстта. Очите му бяха огромни и стъписани. Разпасаната му риза стигаше почти до коленете, когато мъжът се хвана за уличната лампа и се изправи. Огледа гневно всичко наоколо, но не видя нищо.
Пристъпих една-две крачки, но преди да стигна до него, една от жените, които ми бяха отправили покана за среща, излезе, поклащайки се на тънки, високи токчета. Само че не беше съвсем жена. Нямаше повече от шестнайсет години и имаше големи черни очи и гладка кожа с цвят на кафе. Усмихваше се, но не злобно, и когато мъжът с окървавеното лице залитна, го хвана за ръката.
— Спокойно, скъпи. Трябва да поседнеш, преди да…
Той запаса висящите краища на ризата си. На платнения колан на габардинените му панталони, под белия му корем, беше затъкнат револвер с ръкохватка с перли, много по-малък от онзи, който си бях купил от спортния магазин „Мейчън“, всъщност не по-голям от играчка. Ципът на панталона му беше смъкнат до половината и видях боксерки на червени състезателни коли. Помня това. Мъжът извади револвера, опря дулото в корема на уличницата и натисна спусъка. Чу се само приглушен пукот, звукът на бомбичка, избухнала в тенекиена кутия, нищо повече. Жената изпищя, седна на тротоара и притисна корема си с ръце.
— Ти ме простреля! — Гласът ѝ звучеше по-скоро ядосано, отколкото ужасено, и между пръстите ѝ започна да шурти кръв. — Ти ме простреля, мръсен педал! Защо го направи?
Без да ѝ обръща внимание, той отвори широко вратата на „Пустинна роза“. Още стоях на мястото си, когато мъжът простреля хубавата млада проститутка, донякъде защото се бях вцепенил от шок, но повече защото всичко се случи само за няколко секунди. Може би по-дълго, отколкото щеше да отнеме на Осуалд, за да убие президента на Съединените щати, но не много повече.
— Това ли искаш, Линда? — извика мъжът. — Щом това искаш, ще го получиш!
Опря дулото на револвера до ухото си и натисна спусъка.
Сгънах носната си кърпа и внимателно я притиснах до дупката в червената рокля на младата жена. Не знаех колко сериозно е ранена, но беше достатъчно жизнена, за да избълва порой от цветисти ругатни, които вероятно не бе научила от майка си (от друга страна, кой знае). Мъж от насъбралата се тълпа се приближи до нея, за да ѝ помогне, и тя изръмжа:
— Престани да гледаш под роклята ми, любопитно копеле. За това се плаща.
— Горкият кучи син е мъртъв — отбеляза човек, който бе коленичил до изхвърления от „Пустинна роза“ мъж.
Жена от тълпата се разпищя.
Чу се вой на приближаващи се сирени. И те бяха пронизителни. Забелязах друга от жените, която ми беше отправила покана, докато се разхождах по Грийнвил Авеню, червенокоса, със синьо-зелени панталони. Махнах ѝ с ръка. Тя докосна гърдите си с жест, сякаш питаше: „Кой, аз ли?“ и аз кимнах.
— Притискай кърпата до раната — казах ѝ. — Опитай се да спреш кръвта. Аз трябва да тръгвам.
Жената ми се усмихна многозначително.
— Не искаш да си тук, когато довтасат ченгетата, а?
— Не съвсем. Не познавам тези хора. Минавах случайно.
Червенокосата коленичи до кървящото, ругаещо момиче на тротоара и притисна напоената с кръв кърпа до раната ѝ.
— Всички сме случайни минувачи, скъпи.
През нощта не можах да заспя. Унасях се и виждах изпотеното, мазно, самодоволно лице на Рей Макджонсън, който обвинява за две хиляди години робство, убийства и експлоатация някакъв младеж, който видял пениса на баща си. Стреснах се и се събудих. Поуспокоих се и отново задрямах. Този път ми се присъни дребния мъж със смъкнат цип, опрял в ухото си дулото на скрития си револвер. Това ли искаш, Линда? Един последен гневен изблик преди дългия сън. Пак се събудих. Следващия път бяха мъже в черен автомобил, които хвърлиха бомба през прозореца на бунгалото ми на Сънсет Пойнт. Едуардо Гутиерес се опитваше да се отърве от неговия янки от Янкиленд. Защо? Защото не обичаше да губи големи суми пари. За него това беше достатъчно.