Накрая се отказах и седнах до прозореца, където енергично потракваше хотелският климатик. В Мейн нощта вероятно беше мека и дърветата се раззеленяваха, но тук в Далас все още беше двайсет и три градуса в два и половина през нощта. И влажно.
— Далас, Дери — казах и се вгледах в притихналата Комърс Стрийт. Тухленият купол на Книгохранилището не се виждаше, но беше наблизо. — Дери, Далас.
Всяко име се състоеше от две срички. Не можех да остана тук. Още трийсет месеца в Далас щяха да ме побъркат. След колко време щях да започна да виждам графити като СКОРО ЩЕ УБИЯ МАЙКА СИ? Или да зърна африканския амулет с Христос, плаващ по река Тринити? Във Форт Уърт може би щеше да е по-добре, но все пак беше твърде близо.
Защо трябва да стоя в Далас или Форт Уърт?
Мисълта ми хрумна малко след три сутринта със силата на прозрение. Имах хубава кола — да ви кажа право, бях се влюбил във форда „Сънлайнър“ — и в Централен Тексас имаше добри, удобни пътища, много от които направени наскоро. В началото на XXI век вероятно щяха да се задушават от коли, но през 1960 година бяха неестествено пусти. Имаше ограничения за скоростта, но не бяха приведени в действие. В Тексас дори ченгетата вярваха в божата истина: „Дай газ до дупка и нека колата реве“.
Можех да се махна от задушаващата сянка, която чувствах над този град, и да си намеря град, по-малък и не толкова всяващ страх, които да не е изпълнен с толкова много омраза и насилие. На дневна светлина можех да си кажа, че си въобразявам тези неща, но не и посред нощ. В Далас несъмнено имаше добри хора, хиляди, по-голямото мнозинство, но злото се долавяше и понякога избиваше на повърхността. Както бе станало пред „Пустинна роза“.
„Не мисля, че в Дери лошите времена са си отишли напълно“ — беше казала Бевърли и смятах, че същото важи и за Далас, въпреки че до най-лошия му ден оставаха още три години.
„Ще се преместя — реших. — Джордж иска приятно тихо място, за да работи върху книгата си, но тъй като книгата е за град — обсебен от духове, той трябва да пътува. Да събира материали.“
Нищо чудно, че ми отне близо два месеца да стигна до този извод. Най-простите отговори в живота често се подминават най-лесно. Легнах си и почти веднага заспах.
На другия ден поех на юг от Далас по магистрала 77 и след час и половина стигнах до окръг Денхолм. Завих на запад по щатско шосе 109 предимно защото ми хареса билбордът на кръстопътя, който изобразяваше атлетичен млад футболист със златиста каска, черна фланелка и златисти чорапи. Надписът гласеше: ЛЪВОВЕТЕ НА ДЕНХОЛМ. ТРИ ПЪТИ РЕГИОНАЛНИ ШАМПИОНИ! ЩЕ БЪДАТ ШАМПИОНИ НА ЩАТА ПРЕЗ 1960 ГОДИНА. СИЛАТА ДЖИМ Е В НАС!
„Каквото и да означава това“ — помислих си. Всяка гимназия си имаше тайни знаци и сигнали. Това кара хлапетата да се чувстват познавачи. След осем километра по магистрала 109 стигнах до град Джоди. На табелката пишеше: НАСЕЛЕНИЕ 1280. ДОБРЕ ДОШЪЛ, ЧУЖДЕНЕЦО! На половината разстояние по оградената с дървета Мейн Стрийт видях ресторантче с табелка на прозореца: НАЙ-ХУБАВИТЕ ШЕЙКОВЕ, ПЪРЖЕНИ КАРТОФКИ И БУРГЕРИ В ЦЯЛ ТЕКСАС! И се наричаше „При Ал“.
Естествено.
Спрях на едно от наклонените места отпред, влязох и си поръчах специалитета „Пронгхорн“, който се оказа двоен чийзбургер със сос за барбекю. Поднесоха ми го със сладки пържени картофки и шейк „Родео“ — по избор ванилов, шоколадов или ягодов. „Пронгхорн“ не беше вкусен като фатбургера, но не беше и лош, а пържените картофки бяха точно както ги обичам — хрупкави, солени и леко препечени.
Ал се оказа Ал Стивънс, мършав мъж на средна възраст, който изобщо не приличаше на Ал Темпълтън. Имаше рокаджийска прическа, прошарени бандитски мустаци и хартиена шапка, кокетно кривната над едното око, и говореше със силен, провлачен тексаски акцент. Когато го попитах дали в Джоди се дават много жилища под наем, той се засмя и отговори:
— Богат избор. Но ако става въпрос за работа, градът не е точно център на търговията. Предимно ферми и ще ме извините, но не ми приличате на каубой.
— Не съм. Пиша книги.
— Не думайте! Може би съм чел някоя.
— Още нищо не съм публикувал. Опитвам се. Написал съм половин роман и двама издатели проявиха интерес. Търся тихо място, където да го довърша.