— Джоди е тих. — Ал завъртя очи. — Може да си извадим патент за тишина. Шумно е само в петък вечер.
— Футбол?
— Да, целият град отива на стадиона. На полувремето реват като лъвове, а после крещят името на Джим. Чуват се от три километра. Много е смешно.
— Кой е Джим?
— Джим Ладю, нападателят. Имали сме добри отбори, но не и нападател като Ладю в отбор от Денхолм. И той е още младеж. Всички говорят, че ще спечелим щатския шампионат. Струва ми се твърде оптимистично с противници големите училища в Далас, но надеждата не вреди на никого.
— Освен футбола как е училището?
— Чудесно. Много хора се съмняват в тази работа с областните училища, но се оказа нещо добро. Тази година имат седемстотин ученици. Някои са готови да пътуват с автобус час и нещо. Вероятно си спестяват домашните задължения. Книгата ви за гимназисти ли е? Например като „Училищна джунгла“? Защото тук няма банди. Нашите хлапета все още се държат прилично.
— Не е такава. Имам спестявания, но може да ги увелича, като работя по заместване. Не мога да преподавам на пълен хорариум и да пиша.
— Разбира се — почтително каза Ал.
— Научната ми степен е от Оклахома, но… — Повдигнах рамене, за да покажа, че Оклахома не е от класата на Тексас, но все пак.
— Говорете с Дийк Симънс. Той е директорът. Обикновено вечеря тук. Жена му почина преди две години.
— Съжалявам.
— Всички съжалявахме. Симънс е добър човек. По тези места повечето хора са добри, господин…
— Амбърсън. Джордж Амбърсън.
— Е, Джордж, доста сме сънливи с изключение на петъчните вечери, но може да попаднеш и на по-лошо място. Може пък да се научиш да ревеш като лъв на полувремето.
— Може би.
— Ела пак в шест. Дийк обикновено идва по това време. — Ал се подпря на тезгяха. — Искаш ли един съвет?
— Разбира се.
— Той вероятно ще доведе приятелката си госпожа Коркоран, библиотекарката на училището. Ухажва я от Коледа. Чух, че всъщност Мими Коркоран ръководи гимназията в Денхолм, защото върти Дийк на малкия си пръст. Ако смаеш нея, предполагам, че ще те вземат.
— Ще го запомня.
Седмиците на търсене на жилище в Далас бяха приключили само с една възможност, собственост на човек, на когото не исках да ставам наемател. В Джоди ми отне само три часа да си намеря хубаво място. Не беше апартамент, а спретната дълга и тясна къща с пет стаи. Агентът на недвижими имоти ми каза, че се продава, но собствениците били готови да я дадат под наем на подходящ човек. Имаше засенчен от брястове заден двор, гараж за форда… и климатик. Наемът беше приемлив, като се имаха предвид предимствата.
Името на агента беше Фреди Куинлан. Изпитваше любопитство към мен — мисля, че регистрационните табели на колата ми му се сториха екзотични, и с право. Най-хубавото от всичко беше, че имах чувството, че съм се измъкнал от сянката, надвиснала над мен в Далас, Дери и Сънсет Пойнт, където беше изпепелено наетото ми за дълъг срок бунгало.
— Е, какво ще кажете? — попита Куинлан.
— Искам я, но не мога да дам категоричен отговор този следобед. Първо трябва се срещна с един човек. Агенцията ще бъде ли отворена утре?
— Да. В събота е отворена до обяд. След това се прибирам у дома и гледам мача на седмицата по телевизията. Тази година Сериите са страхотни.
— Да, така е.
Куинлан ми подаде ръка.
— Беше ми приятно да се запознаем, господин Амбърсън. Обзалагам се, че Джоди ще ви хареса. Хората тук са добри. Надявам се, че ще се чувствате добре.
Стиснах ръката му.
— Аз също.
Както каза човекът, надеждата не вреди на никого.
Вечерта отново отидох в ресторантчето на Ал и се представих на директора на гимназията в Денхолм и приятелката му библиотекарката. Те ме поканиха да седна при тях.
Дийк Симънс беше висок, плешив мъж на шейсетина години, а Мими Коркоран — с очила и слънчев загар. Сините ѝ очи зад бифокалните стъкла бяха проницателни и ме оглеждаха, търсейки издайнически знаци. Носеше бастун и боравеше с него с безгрижната (почти презрителна) сръчност, дължаща се на дълга употреба. Стана ми смешно, като видях, че и двамата са понесли знаменца на Денхолм и златисти значки, на които пишеше СИЛАТА ДЖИМ Е В НАС! В Тексас беше петък вечер. Симънс ме попита дали Джоди ми харесва (много), откога съм в Далас (от август) и дали харесвам гимназиалния футбол (о, да). Въпросът, който ми зададе най-близо до темата, беше дали се чувствам уверен в способността си да разпаля интереса на хлапетата. Много заместници имали проблем с това.