— Изпращат ни млади учители, сякаш нямаме по-добри — добави той и отхапа от бургера си „Пронгхорн“.
— Сос, Дийк — обади се Мими и Симънс послушно избърса ъгълчето на устата си със салфетка.
В това време тя продължаваше да ме оглежда — спортно сако, вратовръзка, прическа. Втренчи се дори в обувките ми, докато се приближавах към сепарето им.
— Имате ли препоръки, господин Амбърсън?
— Да, госпожо. Преподавал съм като заместник в Сарасота Каунти.
— А в Мейн?
— Не толкова много, макар че три години преподавах в Уисконсин като редовен учител и после се отказах от пълния работен ден, за да се заема с книгата си. Или поне колкото ми позволяваше финансовото положение. — Наистина имах препоръка от гимназия „Сейнт Винсънт“ в Медисън. Беше добра. Написах си я сам. Разбира се, ако някой провереше, щях да изгоря. Дийк Симънс нямаше да го направи, но проницателната Мими с набръчканата като на каубой кожа на лицето можеше да попита.
— За какво се разказва в романа ви?
Заради това също можех да изгоря, но реших да бъда откровен — доколкото беше възможно, като се имаха предвид необикновените обстоятелства.
— Поредица от убийства и ефектът им върху общността, където са извършени.
— Мили Боже! — възкликна Дийк.
Тя го потупа по ръката.
— Тихо. Продължавайте, господин Амбърсън.
— Отначало действието се развива в измислен град в Мейн — нарекох го Досън, но после реших, че може да звучи по-реалистично, ако градът наистина съществува. По-голям град. Първо мислех да е Тампа, но някак не пасваше.
Мими пренебрежително махна с ръка.
— Твърде пастелно. Твърде много туристи. Подозирам, че сте търсили нещо по-типично.
Умна жена. Знаеше за книгата ми повече от мен.
— Точно така. Затова реших да бъде Далас. Мисля, че градът е подходящ, но…
— Но не искате да живеете там?
— Именно.
— Разбирам. — Тя ровеше с вилицата в чинията си с пържена риба. Дийк я гледаше прехласнато. Мими, изглежда, притежаваше всичко, което той искаше, докато той препускаше по последната отсечка на живота си. Това не беше странно. Всеки обича някого понякога, както мъдро щеше да се изрази Дийн Мартин след няколко години. — А когато не пишете, какво обичате да четете, господин Амбърсън?
— О, почти всичко.
— Чели ли сте „Спасителят в ръжта“?
„О-хо!“ — помислих си.
— Да, госпожо.
Тя нетърпеливо изрече:
— Наричайте ме Мими. Дори децата ми казват така, въпреки че настоявам да сложат едно „госпожа“ отпред за благоприличие. Какво мислите за пламенния протест на господин Селинджър?
Да излъжа ли или да кажа истината? Въпросът обаче не беше сериозен. Тази жена веднага щеше да разбере, че лъжа.
— Мисля, че казва много неща за скапаните петдесет години на двайсетия век и колко хубави могат да бъдат шейсетте. Разбира се, ако хората като Холдън Колдфийлд не загубят гнева си. И куража си.
— Хм. — Тя отново порови в чинията, но видях, че не се храни. Нищо чудно, че приличаше на хвърчило — само да завържеш въже за гърба ѝ и ще литне. — Мислите ли, че книгата трябва да бъде в училищната библиотека?
Въздъхнах и си помислих какво голямо удоволствие би ми доставило да преподавам като заместник в град Джоди, Тексас.
— Да, госпожо… тоест Мими, макар че трябва да бъде давана само на определени ученици и по лична преценка на библиотекаря.
— На библиотекаря? Не на родителите?
— Не. Това е хлъзгав склон.
Мими Коркоран разцъфна в широка усмивка и се обърна към възлюбения си:
— Дийк, този човек не е за списъка със заместниците. Той трябва да бъде назначен на постоянно място.
— Мими…
— Знам, няма свободно място за учител по английски. Но ако Джордж остане тук по-дълго, може да започне работа, след като се пенсионира онзи глупак Фил Бейтман.
— Мими, това е много недискретно.
— Да — съгласи се тя и ми намигна. — И много вярно. Изпратете на Дийк препоръките си от Флорида, господин Амбърсън. Ще свършат работа. Или още по-добре, донесете ги другата седмица. Учебната година започна. Няма смисъл да губим време.
— Наричай ме Джордж.
— Да. — Мими отмести чинията си. — Дийк, това е ужасно. Защо се храним тук?
— Защото аз харесвам бургерите, а ти харесваш ягодовия сладкиш на Ал.
— А, да. Ягодовия сладкиш. Донеси ми от него. Господин Амбърсън, можете ли да останете за футболния мач?
— Не и тази вечер. Трябва да се върна в Далас. Може би следващата седмица. Ако мислите, че ви трябвам.