— Щом Мими ви харесва, и аз ви харесвам — рече Дийк Симънс. — Не мога да ви гарантирам часове всяка седмица, но в някои седмици ще бъдете зает два или дори три дни. Нещата ще се уредят.
— Убеден съм.
— Опасявам се, че заплатата на заместника не е голяма…
— Знам. Търся само начин да допълвам дохода си.
— „Спасителят в ръжта“ никога няма да бъде в библиотеката ни. — Симънс погледна със съжаление възлюбената си, която беше нацупила устни. — Училищният съвет няма да разреши и Мими го знае. — Той отново отхапа от пронгбургера си.
— Времената се менят — заяви Мими Коркоран и посочи първо салфетките и после устата му. — Сос, Дийк.
Следващата седмица направих грешка. Поредното залагане на голяма сума пари трябваше да бъде последното нещо след онова, което ми се случи. Трябваше да бъда по-предпазлив.
Съзнавах риска, но се безпокоях за парите. Бях пристигнал в Тексас с по-малко от шестнайсет хиляди долара. Част от тях бяха остатъкът от парите за залози на Ал, но повечето бяха от две много големи залагания — в Дери и Тампа. Бях похарчил повече от хиляда долара за престоя си в „Адолфъс“ за седем седмици и нещо и установяването ми в новия град щеше да ми струва още четири-петстотин. Освен храната, наема и комуналните услуги щях да се нуждая и от нови дрехи — по-хубави, ако исках да изглеждам прилично в класната стая. Щях да бъда в Джоди две години и половина, преди да приключа работата си с Дий Харви Осуалд. Четиринайсет хиляди долара нямаше да стигнат. Учителската заплата на заместник? Петнайсет долара и петдесет цента на ден. Еха!
Е, добре, можех да спестя четиринайсетте бона, плюс трийсет и понякога четирийсет кинта на седмица като заместник, но трябваше да остана здрав и да не ми се случват злополуки, а не можех да разчитам на това. Защото миналото е не само необратимо, но и коварно. Съпротивлява се. Да, може би имаше елемент на алчност, който се основаваше не толкова на любов към парите, а по-скоро на опияняващата мисъл, че мога да спечеля срещу обикновено непобедима банка, когато си поискам.
„Ако Ал бе проучил фондовата борса щателно, както знаеше кой е спечелил всички баскетболни и футболни мачове и конните надбягвания…“ — помислих си.
Но не го беше направил.
„Ако Фреди Куинлан не беше споменал, че Световните серии ще са трудно предвидими…“
Но го беше направил.
И пак отидох на Грийнвил Авеню.
Казах си, че всички борсови спекуланти със сламени шапки, които стоят пред „Фейт Файненшъл“ (където девизът ни е доверие), залагат на Сериите и някои ще дадат сериозни пари. Казах си, че ще бъда един от многото, а и средно големият залог на господин Джордж Амбърсън, който твърди, че живее в хубав, преустроен в апартамент гараж на Блакуел Стрийт тук, в Далас, ако някой попита — няма да привлече внимание. По дяволите, собствениците на „Фейт Файненшъл“ вероятно не можеха да различат сеньор Едуардо Гутиерес от Тампа от Адам. Или от Хам, синът на Ной.
Казах си много неща и всичките се сведоха до две — беше абсолютно безопасно и разумно да искам повече пари, въпреки че в момента имах достатъчно, за да живея. Глупак. Но глупостта е едно от двете неща, които виждаме ясно, когато премисляме минали събития. Другото са пропуснатите възможности.
На двайсет и осми септември, седмица преди да започнат Сериите, влязох във „Фейт Файненшъл“ и след известно увъртане заложих на „Пиратите“ от Питсбърг срещу „Янките“. Приех залог две към едно, който беше безумен, като се имаше предвид, че „Янките“ са безспорни фаворити. В деня, след като Бил Мазероски отбеляза малко вероятния си хоумрън и подпечата победата на „Пиратите“, отново отидох в Далас и на Грийнвил Авеню. Предполагам, че ако във „Фейт Файненшъл“ нямаше никого, щях да обърна колата и да се върна в Джоди… или може би така си мисля сега. Не знам със сигурност.
Знаех обаче, че имаше опашка от залагащи, които чакаха да си вземат парите, и се присъединих към тях. Групата беше сбъдната мечта на Мартин Лутър Кинг — петдесет процента чернокожи, петдесет процента бели, сто процента щастливи. Повечето взеха само по няколко петарки или може би десетачки или дори двайсетачки, но видях, че някои броят стотачки. Някой въоръжен обирджия, който би избрал този ден, за да ограби „Фейт Файненшъл“, щеше да направи голям удар.
Касиерът беше нисък и набит човек със зелена козирка. Зададе ми стандартния първи въпрос („Ченге ли си? Ако е така, трябва да ми покажеш значката си“) и когато отговорих отрицателно, ме попита как се казвам и поиска да види шофьорската ми книжка, която беше съвсем нова. Бях я получил с препоръчана поща предишната седмица и беше издадена в Тексас. Освен това внимавах да държа палеца си върху адреса в Джоди.