Автобусът дойде.
— Той е проклет комунист, мамо — извика Робърт, за да се чуе гласът му над свистенето на въздушните спирачки на автобуса, — и няма да се върне. Свикни с тази мисъл.
„Обади ми се!“ — пронизително изкрещя тя. Мрачното ѝ дребно лице беше изкривено. Стоеше с разкрачени крака като боксьор, готов да поеме удар. Какъвто и да е. Всеки. Очите ѝ гневно гледаха зад палячовски очила с черни рамки. Кърпата ѝ беше завързана на двоен възел под брадичката. Заваля дъжд, но тя не обърна внимание. Пое си дъх и извиси глас почти в писъка: — Искам да чуя моето добро момче!
Робърт Осуалд бързо се качи, без да отговори. Автобусът потегли сред облак от синкав пушек. На лицето ѝ засия усмивка, която направи нещо, което смятах за невъзможно — подмлади я и в същото време я загрози.
Покрай нея мина работник. Доколкото видях, не я блъсна, нито дори я докосна, но тя кресна:
— Внимавай къде вървиш! Тротоарът не е твой!
Маргарет Осуалд тръгна към апартамента си. Още се усмихваше, когато извърна глава.
Следобед се върнах в Джоди, развълнуван и замислен. Щях да видя Лий Осуалд чак след година и половина и продължавах да съм твърдо решен да му попреча, но вече изпитвах към него повече съчувствие, отколкото към Франк Дънинг.
Тринайсета глава
Беше осем без петнайсет вечерта на 18 май 1961 година. Над задния ми двор се стелеше дългият тексаски здрач. Прозорецът беше отворен и завесите се развяваха на лекия ветрец. Трой Шондел пееше „Този път“ по радиото. Седях във втората спалня на малката къща, която използвах като кабинет. Бях си взел бюро, изхвърлено от гимназията. Липсваше му единият крак, но го бях поправил. Пишещата ми машина беше преносима „Уебстър“. Преглеждах първите сто петдесет и няколко страници на романа ми „Място на убийство“, най-вече защото Мими Коркоран ме тормозеше да го прочете, а бях установил, че тя е човек, на когото не можеш да отказваш твърде дълго. Всъщност работата вървеше добре. Нямах проблем да превърна Дери в измисления град Досън в първата си чернова, а да превърна Досън в Далас беше още по-лесно. Бях започнал да правя промените само за да не позволя на Мими да го прочете, но сега промените ми се струваха важни и неизбежни. Книгата, изглежда, през цялото време е искала да бъде за Далас.
На вратата се позвъни. Затиснах страниците на ръкописа, за да не се разхвърчат, и отидох да видя кой ми е дошъл на гости. Спомням си много ясно всичко — полюшващите се завеси, гладкия речен камък за затискане на листове, песента „Този път“, разнасяща се от радиото, и дългия тексаски здрач, който бях започнал да харесвам. Би трябвало да го помня. Тогава престанах да живея в миналото и започнах да живея.
Отворих вратата и видях Майкъл Кослоу, който плачеше:
— Не мога, господин Амбърсън, просто не мога и това е.
— Влез, Майк. Нека да поговорим.
Не се изненадах, когато го видях. Пет години ръководех театралния живот в гимназията в Лисбон, преди да избягам в Епохата на всеобщото пушене, и бях виждал много сценичен страх през онези години. Режисьорската работа с тийнейджъри актьори е като жонглиране с буркани с нитроглицерин — вълнуваща и опасна. Видях момичета, които се учеха бързо и бяха красиви и естествени на репетициите на сцената. Видях хилави момчета да съзряват и да порастват с трийсетина сантиметра от първия път, когато произнасяха реплика, предизвикваща смях сред публиката. Бях репетирал със зубрачи и от време на време по някое хлапе, което показваше искрица талант. Но не се бях занимавал с хлапе като Майк Кослоу. Подозирам, че има преподаватели в гимназии и колежи, които цял живот работят с млади аматьори, но никога не са имали момче като него.
Мими Коркоран стана директорка на гимназията в Денхолм и именно тя ме убеди да поставя ученическата пиеса, когато на Алфи Нортън, учителя по математика, който беше правил това от години, поставиха диагноза остра миелоидна левкемия и отиде в Хюстън да се лекува. Помъчих се да откажа на основание, че все още правя проучвания в Далас, но през зимата и ранната пролет на 1961 година не ходех често там. Мими го знаеше, защото винаги когато Дийк се нуждаеше от заместник по английски, аз обикновено бях свободен. Времето ми в Далас беше точно отбелязано. Лий все още беше в Минск и скоро щеше да се ожени за Марина Прусакова, девойката с червената рокля и белите обувки.