— Имаш много време — беше ми казала Мими. Пръстите на ръцете ѝ бяха свити върху несъществуващите ѝ бедра. В онзи ден тя беше непреклонна и не търпеше възражения. — Освен това се плаща.
— Да — отвърнах. — Питах Дийк. Петдесет долара. Ще живея охолно. Както и да е. Засега се оправям с парите. Не може ли да оставим така нещата?
Не. Не можехме. Госпожица Мими беше човешки булдозер и когато срещнеше привидно непоклатим предмет, спускаше греблото и усилваше оборотите на мотора. Каза, че без мен нямало да има ученическа пиеса за пръв път в историята на гимназията. Родителите щели да бъдат разочаровани. Училищният съвет също.
— А аз ще бъда безутешна — добави тя и свъси вежди.
— Опазил ме Бог, Мими. Виж какво ще ти кажа. Ако ми позволиш да избера пиесата — обещавам, че няма да бъде твърде противоречива, ще го направя.
На лицето ѝ се появи ослепителна усмивка, която винаги превръщаше Дийк Симънс в купа овесена каша (като имам предвид характера му, това не беше огромно преобразяване).
— Отлично! Кой знае, може да откриеш някой талантлив актьор в нашите класни стаи.
— Да — отговорих, — когато цъфнат налъмите.
Но животът е шега и наистина открих актьор с талант. И сега той седеше в хола ми, преди да започне първото от четирите изигравания на пиесата ни, заемаше почти целия диван (който смирено бе хлътнал под сто трийсет и петте му килограма) и ревеше неудържимо. Майк Кослоу, известен още като Малкия Лени в адаптацията за гимназисти на „За мишките и хората“ на Джон Стайнбек на Джордж Амбърсън.
Ако, разбира се, успеех да го убедя да излезе на сцената утре.
Мина ми през ума да му дам хартиени носни кърпи, но реших, че няма да свършат работа, и донесох кърпата за съдове от кухнята. Майк избърса лицето си с нея, овладя се донякъде и ме погледна отчаяно. Очите му бяха зачервени и подути. Изглежда, беше плакал цял следобед.
— Добре, Майк. Обясни ми.
— Всички в отбора ми се подиграват, господин Амбърсън. Треньорът започна да ме нарича Кларк Гейбъл и сега всички ми викат така. Дори Джими. — Той имаше предвид Джим Ладю, фантастичния нападател на отбора и най-добрия приятел на Майк.
Не се изненадах за треньора Борман. Той беше дръвник, който проповядваше евангелието на футбола и не обичаше никой да изземва територията му, независимо дали беше сезонът или не. А Майк го бяха наричали и с по-лоши имена. Докато дежурих по коридорите, бях чул да му викат Майк Грубиянина, Джордж от джунглата и Годзила. Той отминаваше със смях прякорите. Тази весела, дори разсеяна реакция към злостните намеци и присмеха може би беше най-голямата висота на дарбата му и с ръста му от метър деветдесет и осем и теглото сто трийсет и пет килограма аз изглеждах пред него като Мики Руни.
Във футболния отбор „Лъвовете“ имаше само една звезда и това беше Джим Ладю — нали му бяхме издигнали билборд на кръстопътя между магистрала 77 и шосе 109. Но ако имаше играч, който правеше възможно Джим да е звезда, това беше Майк Кослоу, който смяташе да подпише с „А&М“ от Тексас веднага щом свърши сезонът. Ладю щеше да играе в „Алабама Кримзън Тайд“ (както радостно твърдяха той и баща му), но ако някой ме попиташе кой от тях най-вероятно ще стане професионалист, бих заложил на Майк. Харесвах Джим, но все очаквах да удари коляното си или да изкълчи рамото си. Майк, от друга страна, имаше подходящо телосложение за професионална кариера.
— Какво казва Боби Джил?
Майк и Боби Джил Олнът бяха неразделни. Прелестно момиче? Да. Русокоса? Да. Мажоретка? Защо изобщо питате?
Той се ухили.
— Боби Джил е на моя страна хиляда процента. Казва да бъда мъж и да не се оставям на момчетата да ме ядосват.
— Разумна млада дама.
— Да, тя е абсолютно най-готината.
— Подозирам обаче, че не си разстроен само заради прякора. Какво друго има, Майк? Кажи ми.
— Ще се изправя пред всичките онези хора и ще стана за смях. Джими ми го каза.
— Джими е страхотен нападател, но когато става дума за актьорска игра, не знае нито едно шибано нещо, мамка му. — Майк примигна. През 1961 година обикновено нямаше да чуеш псувня от учител, но аз бях само заместник и това ме правеше по-свободен. — Мисля, че това ти е ясно. Както казват по тези места, може да си въртоглав, но не и глупав.
— Хората мислят, че съм глупав — тихо каза Майк. — И съм посредствен ученик. Може би не сте видели оценките ми по другите предмети, но имам само тройки и четворки.