— Прегледах го след втората седмица на репетиции, когато видях какво можеш да правиш на сцената. Посредствен ученик си, защото като футболист се предполага, че си такъв. Това е част от етоса.
— От кое?
— Досети се от контекста и си спести тъпия номер за пред приятелите си. Да не говорим за треньора Борман, който вероятно трябва да завърже конец на свирката си, за да запомни от кой край да я надува.
Въпреки зачервените си очи Майк се подсмихна.
— Чуй ме. Хората машинално смятат едрите момчета за глупави. Оспори го, ако искаш. Доколкото чух, ти се разхождаш в това тяло от дванайсетгодишен, затова би трябвало да го знаеш.
Той не възрази.
— Всички от отбора се бяха явили на прослушване за ролята на Лени. Това беше шега. Тъпотия — побърза да добави Майк. — Нищо против вас, господин Амбърсън. Всички от отбора ви харесват. Дори треньорът.
Група играчи бяха нахлули на прослушването и стъписаха по-сериозните кандидати. Всичките твърдяха, че искат да прочетат ролята на грамадния тъп приятел на Джордж Милтън. Разбира се, това беше шега, но прочитът на Майк съвсем не беше смешен, а откритие. Бих използвал електрически ръжен за добитък, за да го задържа в стаята, ако се наложеше, но, разбира се, не бяха необходими крайни мерки. Искате ли да знаете кое е най-хубавото на учителството? Да видиш мига, когато някое хлапе открие таланта си. Няма подобно чувство на света. Майк знаеше, че съучениците му ще се подиграват, но въпреки това прие ролята.
Естествено, на треньора Борман това не му хареса. В случая обаче нямаше какво да направи, особено след като Мими Коркоран беше на моя страна. Той не можеше да претендира, че Майк му трябва за тренировки през април и май, затова се беше принудил да нарича най-добрия си защитник Кларк Гейбъл. Някои хора не могат да се отърват от убеждението, че актьорската игра е за момичета и хомосексуалисти, които искат да са момичета. Гавин Борман беше един от тези хора. На ежегодния купон с бъчви по случай Първи април в „Дон Хагарти“ той ми се оплака, че внушавам разни идеи в главата на онзи „грамаден глупак“.
Отговорих, че всеки има право на мнение и всички тъпаци го имат, и после отминах, оставяйки го с картонена чаша в ръката и озадачено изражение на лицето. Освен това хората като треньора Борман са свикнали да постигат ефект от остроумните си заплахи и не можеха да разберат защо това не въздейства на нищожния заместник, появил се в последната минута на мястото на Алфи Нортън. Не можех да кажа на Борман, че застрелването на човек, за да му попречиш да убие жена си и децата си, те променя.
Общо взето, треньорът нямаше шанс. Избрах няколко други футболисти да играят жители на града, но бях определил Майк за ролята на Лени от момента, в който той отвори уста и рече: „Спомням си за зайците, Джордж!“
Той се превърна в Лени. Майк грабваше не само очите, защото беше огромен, но и сърцето ти. Забравяш всичко друго, както хората забравят всекидневните си грижи, когато Джим Ладю поеме топката. Майк може и да имаше телосложението да смачка противниковия нападател, но Господ — ако има такова божество — го беше създал с хвърляне на генетичното зарче — ако има такова — да изпъква на сцената и да се превъплъщава в друг.
— Бил си глупак за всички освен за себе си — отбелязах.
— Отначало бях и за себе си.
— Защото тогава не си знаел.
— Не, не знаех — с дрезгав глас отвърна той. Почти шепнеше. Наведе глава, защото в очите му отново напираха сълзи и не искаше да ги видя. Треньорът го беше нарекъл Кларк Гейбъл и ако му направех забележка, щеше да каже, че се е пошегувал. Глупак. Ха! Сякаш не знаеше, че играчите от отбора ще чуят и ще го повтарят, и че това ще обиди Майк много повече от прякора Грубиянина. Защо хората причиняват такива неща на надарените? От ревност ли? Или от страх. Може би и от двете. Това хлапе обаче имаше предимството, че знае колко е добър. И на двамата ни беше ясно, че проблемът всъщност не е треньорът Борман. Единственият човек, който можеше да спре Майк да не излезе на сцената утре вечер, беше самият Майк.
— Играл си футбол пред девет пъти по-многобройна публика от онази, която ще бъде в аудиторията. По дяволите, когато се състезавахте за регионалното първенство през ноември, игра пред десет-дванайсет хиляди души. И не бяха дружелюбно настроени.
— Футболът е нещо различно. Когато излезем на терена, всички носим униформи и каски. Различават ни само по номерата. И играем като отбор…
— В пиесата участват още девет души, без да броим жителите на града, които включих, за да дам на приятелите ти от футбола да правят нещо. И те са отбор.