— Не е същото.
— Може би не съвсем. Но едно нещо е същото — ако ги разочароваш, работата се обърква и всички губят. Актьорите, екипът, момичетата от клуб „Пеп“, които направиха рекламата, и всички, които смятат да дойдат на представлението, някои от ферми на осемдесет километра оттук. Да не говорим за мен. И аз губя.
— Предполагам. — Майк беше забил поглед в огромните си крака.
— Бих понесъл загубата на Слим или Кърли. Ще изпратя някого със сценария да прочете ролята. Бих се примирил и със загубата на Жената на Кърли…
— Иска ми се Санди да е малко по-добра. Адски красива е, но ако си каже правилно репликата, става случайно.
Позволих си да изпитам леко задоволство. Започвах да мисля, че всичко ще се оправи.
— Но няма да понеса — нито аз, нито представлението да загубя теб или Винс Ноулс.
Винс играеше Джордж, спътника на Лени, и всъщност бихме понесли загубата му, ако се разболееше от грип или счупеше врата си в автомобилна катастрофа (това винаги е вероятно, като се има предвид как караше фермерския пикап на баща си). Щях да заема мястото на Винс, ако нещата загрубееха, макар че бях твърде висок за ролята, пък и нямаше само да чета. След шест седмици репетиции знаех наизуст всички реплики. Дори по-добре от някои актьори. Ала не можех да заместя Майк. Никой не можеше да го замени поради уникалната му комбинация от размери и талант. Той беше гвоздеят на програмата.
— Ами ако се изложа, мамка му? — попита Майк, а после осъзна какво е казал и закри устата си с ръка.
Седнах на дивана до него. Нямаше много място, но съумях да се побера. В момента не мислех за Джон Кенеди, Ал Темпълтън, Франк Дънинг или света, от който бях дошъл. Съзнанието ми беше съсредоточено единствено върху грамадното момче… и моето представление. Защото в един момент наистина бе станало мое, също както се беше случило по-рано с телефонните дуплекси и евтиния бензин. В момента ми пукаше повече за „За мишките и хората“, отколкото за Лий Харви Осуалд.
Но още повече ми пукаше за Майк.
Сложих ръце на раменете му и го погледнах в очите.
— Чуй ме. Слушаш ли?
— Да.
— Няма да се изложиш, мамка му. Кажи го.
— Аз…
— Кажи го.
— Няма да се изложа, мамка му.
— Ще ги разбиеш. Обещавам ти го, Майк. — Стиснах раменете му. Все едно се опитах да вкопча пръсти в камък. Майк можеше да ме вдигне и да ме сложи на коляното си, но седеше и ме гледаше с кротките си и изпълнени с надежда и сълзи очи. — Чуваш ли ме? Обещавам ти.
Сцената представляваше осветен бряг. Отвъд него имаше тъмно езеро, където седеше публиката. Джордж и Лени стояха на брега на въображаема река. Другите актьори бяха за кулисите, но скоро щяха да се появят отново. Ако грамадният, усмихнат мъж в работен комбинезон трябваше да умре с достойнство, Джордж щеше сам да се погрижи за това.
— Джо? Къде отидоха момчетата?
Мими Коркоран седеше от дясната ми страна. В един момент бе хванала ръката ми и я стискаше. Силно. Бяхме на първия ред. От другата ѝ страна беше Дийк Симънс, който гледаше сцената с леко отворена уста — изражение на фермер, който вижда динозавър да пасе трева в ливадата му.
— Отидоха на лов. Седни, Лени.
Винс Ноулс никога нямаше да стане актьор — най-вероятно щеше да продава „Крайслер-Додж“ в Джоди като баща си, но едно страхотно изпълнение може да вдъхнови всички актьори в пиесата, и това се случи тази вечер. Винс, който на репетициите само един-два пъти постигна горе-долу някакво ниво на реалистичност (предимно защото мишето му интелигентно личице приличаше на описания от Стайнбек Джордж Милтън), прихвана нещо от Майк. Неочаквано по средата на първото действие той като че ли най-после осъзна какво означава да скиташ с единствения си приятел Лени и се въплъти в ролята. Докато го гледах как слага стара филцова шапка на главата си, си помислих, че прилича на Хенри Фонда в „Гроздовете на гнева“.
— Джордж!
— Да?
— Няма ли да ме ругаеш?
— Какво искаш да кажеш?
— Знаеш, Джордж. — Усмивката му сякаш говореше: „Да, знам, че съм глупав, но и двамата сме наясно, че не мога да го превъзмогна“. После седна до Джордж на въображаемия речен бряг, махна шапката си, хвърли я настрана и разроши късата си руса коса. Имитираше гласа на Джордж. Майк го беше постигнал с неестествена лекота още на първата репетиция, без моя помощ. — Ако бях сам, лесно щях да си живея. Щях да работя и да не мисля за нищо. — После възвърна собствения си глас… или по-точно гласа на Лени. — Може да се махна. Ще отида горе на хълмовете и ще заживея в някоя пещера, ако искаш.