Винс Ноулс наведе глава и когато отново я вдигна и заговори, заекваше, а гласът му беше дрезгав. Това беше изразяване на тъга, което той никога не постигаше, дори на репетициите, когато се беше представял най-добре.
— Не, Лени, искам да останеш тук с мен.
— Тогава ми разкажи както по-рано! За другите момчета и за нас.
И тогава чух първото приглушено хлипане от публиката. Беше последвано от друго. И после от трето. Не бях очаквал това и в най-безумните си мечти. По гърба ми полазиха ледени тръпки и погледнах крадешком Мими. Тя все още не плачеше, но блесналите очи говореха, че скоро ще се разридае. Да, дори тя — коравото старо момиче.
Джордж се поколеба и после хвана ръката на Лени — нещо, което Винс не искаше да прави на репетициите. „Педерастка работа“ — казваше.
— Момчетата като нас, Лени… нямат семейство. Никой не дава пукната пара за тях. — С другата си ръка той докосна пистолета, скрит под палтото му, и започна да го измъква, но после пак го прибра. След това явно взе решение, извади го и го придвижи нагоре по крака си.
— Но с нас е друго, Джордж! Нали така?
Майк беше изчезнал. Сцената също. Сега бяха само двамата и когато Лени помоли Джордж да му разкаже за фермичката, зайците и как ще отглеждат зеленчуци, половината публика плачеше на глас. Винс ридаеше толкова силно, че едва произнесе финалните си реплики. Каза на горкия глупав Лени да погледне ей-там и ако се взира достатъчно, ще види фермичката.
Светлините на сцената бавно помръкнаха, докато угаснат напълно. Синди Маккомас отново управляваше прожекторите безупречно. Бърди Джеймисън, училищният чистач, изстреля един халосен патрон. Жена от публиката изписка. Подобна реакция обикновено е последвана от нервен смях, но тази вечер се чуваше само хлипането на зрителите. Настъпи тишина, която продължи пет-десет секунди. Сториха ми се цяла вечност. И после гръмнаха аплодисменти. Това беше най-хубавият гръм, който бях чувал през живота си. Лампите светнаха. Публиката стана на крака. Първите два реда бяха запазени за учителите и аз случайно зърнах треньора Борман. Да бъда проклет, ако и той не ревеше.
Два реда по-назад, където седяха училищните спортисти, Джим Ладю скочи и извика:
— Страшен си, Кослоу!
Думите му предизвикаха радостни възгласи и смях.
Актьорите излязоха да се поклонят, първо футболистите в ролите на жителите на града, после Кърли и съпругата му и след това Кенди и Слим и останалите работници във фермата. Аплодисментите започнаха да стихват и сетне се появи Винс, зачервен и щастлив. Лицето му беше изпотено. Накрая излезе Майк Кослоу. Смутено тътреше крака и после вдигна глава в комично учудване, когато Мими извика:
— Браво!
Другите го повториха и скоро в аудиторията отекна: „Браво, браво, браво!“ Майк се поклони и размаха шапката си толкова ниско, че обърса сцената. Когато се изправи, вече се усмихваше. Но беше нещо повече от усмивка — лицето му се беше преобразило от щастието, запазено за онези, на които най-после е позволено да стигнат до върха.
— Господин Амбърсън! — извика той. — Елате тук, господин Амбърсън!
Актьорите започнаха да скандират:
— Режисьора! Режисьора!
— Не спирай аплодисментите — изръмжа Мими. — Качи се на сцената, глупчо!
Подчиних се и ръкоплясканията отново се усилиха. Майк ме сграбчи, прегърна ме, повдигна ме, пусна ме на земята и сърдечно ме целуна по бузата. Всички се засмяха, включително и аз. Хванахме се за ръце, вдигнахме ги и се поклонихме. Докато слушах овациите, ми хрумна мисъл, която ме смрази. В Минск имаше младоженци. Лий и Марина бяха съпружеска двойка точно от деветнайсет дни.
Три седмици по-късно, точно преди да разпуснат учениците в лятна ваканция, отидох в Далас да направя снимки на трите апартамента, където щяха да живеят Лий и Марина. Използвах малък фотоапарат „Минокс“ и го държах на дланта си така, че обективът да наднича между двата ми разперени пръста. Чувствах се смешно — по-скоро като карикатурите в шлифери в комикса „Шпионин срещу шпионин“ в списание „Мад“, отколкото като Джеймс Бонд, но се бях научил да внимавам за такива неща.
Когато се върнах вкъщи, небесносиният автомобил „Неш Рамблър“ на Мими Коркоран беше паркиран пред дома ми и Мими сядаше зад волана. Видя ме и отново слезе. Лека гримаса изкриви лицето ѝ — от болка или усилие, но когато стигна до края на алеята, на лицето ѝ се виждаше обичайната суха усмивка, сякаш я забавлявах. В ръцете си държеше обемист кафяв плик, който съдържаше сто и петдесетте страници на „Място на убийство“. Най-после бях отстъпил пред натиска ѝ… но това стана едва онзи ден.