— Или много си го харесала, или не си стигнала дори до десетата страница — рекох и взех плика. — Кое от двете?
Усмивката ѝ беше загадъчна.
— Като повечето библиотекари чета бързо. Може ли да влезем и да поговорим за романа? Още не е средата на юни, а вече е много горещо.
Да, тя се потеше — нещо, което не бях виждал досега. Освен това ми се стори отслабнала. Това не беше хубаво за жена, която няма килограми за сваляне.
Седнахме в хола с големи чаши айскафе — аз на креслото, а Мими на дивана — и тя изказа мнението си:
— Хареса ми, че убиецът е облечен като клоун. Наречи ме луда, но това ми се видя възхитително зловещо.
— Ако ти си луда, и аз съм същият.
Мими се усмихна.
— Сигурна съм, че ще намериш издател. Общо взето, книгата много ми хареса.
Почувствах се малко обиден. „Място на убийство“ може и да беше започната като камуфлаж, но бе станала важна за мен. Беше нещо като таен спомен. На нервите.
— Това „общо взето“ ми напомни за Александър Поуп — заклеймяване с леко одобрение.
— Не исках да прозвучи така, само че… по дяволите, Джордж, призванието ти не е писането, а да преподаваш. И ако публикуваш тази книга, никое училище в Съединените щати няма да те назначи. — Тя млъкна и после добави: — Освен може би в Масачузетс.
Не отговорих. Направо онемях.
— Онова, което направи с Майк Кослоу и за него, беше най-изумителното и прекрасно нещо, което съм виждала.
— Не бях аз, Мими. Той има талант…
— Знам, това беше очевидно от момента, в който той излезе на сцената и си отвори устата, но ще ти кажа нещо, приятелю мой. Нещо, на което са ме научили четирийсетте години в гимназиите и шейсетте години живот. Актьорският талант се среща много по-често от таланта да го развиеш. Всеки родител с твърда ръка може да го смачка, но да го развиеш е много по-трудно. Ти притежаваш този талант, и то много по-голям от онзи, който е написал това. — Тя почука с пръст по купчината страници на масичката за кафе пред нея.
— Не знам какво да кажа.
— Кажи благодаря и ми направи комплимент за проницателната преценка.
— Благодаря. Само красивата ти външност превъзхожда проницателността ти.
Усмивката ѝ стана по-суха от всякога.
— Не превишавай правата си, Джордж.
— Добре, госпожо Мими.
Усмивката ѝ изчезна. Тя се наведе към мен. Сините ѝ очи зад очилата изглеждаха огромни и плуваха на лицето ѝ. Кожата под слънчевия загар беше жълтеникава, а бузите ѝ бяха хлътнали. Кога се беше случило това? Забелязал ли беше Дийк? Не, абсурд. Той не би забелязал, че е обул два различни чорапа.
— Фил Бейтман не само заплашва, че ще се пенсионира, но вече хвърли бомбата, както би се изразил нашият очарователен треньор Борман. Това означава, че има свободно място за учител по английски. Ела да преподаваш на постоянно място в гимназията, Джордж. Децата те харесват и след ученическата пиеса общността те мисли за втори Алфред Хичкок. Дийк няма търпение да види заявлението ти. Каза ми го снощи. Моля те. Публикувай романа под псевдоним, ако трябва, но ела да преподаваш. За това си роден.
Много исках да кажа „да“, защото Мими беше права. Работата ми не беше да пиша книги, и със сигурност не да убивам хора, колкото и да го заслужаваха. Пък и Джоди. Бях дошъл в града като чужденец, изселен от епохата и родното си място, и първите думи, които ми казаха тук — от Ал Стивънс в ресторантчето — бяха приятелски. Ако някога сте изпитвали носталгия или сте се чувствали изгнаник от всички неща и хора, които са ви формирали, знаете колко важни са думите за добре дошъл и дружелюбните усмивки. Джоди беше антипод на Далас и сега един от знатните му граждани ме молеше да бъда постоянен жител, а не гост. Но повратният момент наближаваше. Само че още не беше дошъл. Може би…
— Джордж? Изражението ти е изключително странно.
— Нарича се мислене. Ще ми позволиш ли да си помисля?
Мими сложи ръце на лицето си и оформи с устни комично „О“ на извинение.
— Жива да не бях!
Не ѝ обърнах внимание, защото прелиствах наум записките на Ал. Вече не беше необходимо да ги поглеждам, за да си ги припомня. Когато новата учебна година започнеше през септември, Осуалд все още щеше да бъде в Русия, въпреки че вече беше започнал дългата битка за документи, за да се върне в Америка със съпругата и дъщеря си Джун, с която Марина щеше да забременее всеки момент. Накрая Осуалд щеше да спечели битката, изправяйки една могъща бюрокрация срещу друга с инстинктивна (макар и първична) хитрост, но те щяха да слязат от парахода „Маасдам“ и да стъпят на американска земя чак в средата на следващата година. А Тексас…