— Мимс, училищната година обикновено свършва в първата седмица на юни, нали?
— Винаги. Децата, които се нуждаят от работа през лятото, трябва да имат време да си я осигурят.
Тексас… Семейство Осуалд щяха да пристигнат там на 14 юни 1962 година.
— И договорът ми ще бъде на изпитателен срок? За една година?
— Да, с възможност за подновяване, ако и двете страни са доволни.
— Тогава имаш учител по английски на изпитателен срок.
Тя се засмя, плесна с длани, стана и протегна ръце.
— Чудесно! Прегръдка за госпожа Мими!
Прегърнах я и после бързо я пуснах, когато чух, че изохка.
— По дяволите, какво ти има, мадам?
Мими Коркоран седна на дивана, взе айскафето си и отпи малка глътка.
— Нека да ти дам два съвета, Джордж. Първо, никога не наричай „мадам“ жена от Тексас, ако идваш от Севера, защото звучи иронично. И второ, никога не питай която и да било жена какво ѝ има. Опитай нещо по-деликатно, например „Добре ли се чувстваш?“.
— Добре ли се чувстваш?
— Защо не? Ще се омъжвам.
Отначало не можах да проумея какво ми казва. Сериозният израз в очите ѝ говореше, че не се шегува. Увърташе за нещо, вероятно неприятно.
— Кажи „Поздравления, госпожо Мими.“
— Поздравления, госпожо Мими.
— Дийк постави въпроса за пръв път преди година. Отказах. Отговорих, че е твърде скоро след смъртта на жена му и хората ще говорят. С течение на времето въпросът загуби характера си на спор. Съмнявам се дали ще ни одумват много, като се има предвид възрастта ни. Жителите на малките градове съзнават, че хора като Дийк и мен не могат да си позволят лукса на благоприличието, след като достигнем определена степен на зрялост. Истината е, че харесвах нещата такива каквито са. Той ме обича много повече, отколкото аз него, но го харесвам. С риск да те смутя, дори дамите, достигнали определена степен на зрялост, нямат нищо против едно хубаво чукане в събота вечер. Смущавам ли те?
— Не. Всъщност ти се възхищавам.
Тя пак се усмихна сухо.
— Чудесно, защото когато сутрин спусна крака от леглото, първата ми мисъл, когато стъпя на пода, е: „Как да възхитя днес Джордж Амбърсън?“
— Не превишавайте правата си, госпожо Мими.
— Говориш като мъж. — Тя отново отпи малка глътка айскафе. — Имах две цели, когато дойдох тук днес. Постигнах първата. Сега ще премина към втората, за да можеш да продължиш деня си. С Дийк ще се женим на двайсет и първи юли, петък. Церемонията ще бъде скромна, в дома му — ние, свещеникът и няколко членове на семейството. Родителите му, които са доста жизнени за динозаври, ще дойдат от Алабама, а сестра ми — от Сан Диего. Приемът ще бъде градинско увеселение в дома ми на другия ден. От два часа следобед, докато всички се напият. Каним почти всички в града. Ще има пината и лимонада за малките деца, скара и буренца с бира за големите деца и дори оркестър от Сан Антон. Надявам се, че могат да свирят „Луи, Луи“ толкова добре, колкото „Ла Палома“. Ако не ни удостоиш с присъствието си…
— Ще бъдеш безутешна?
— Да. Ще запомниш ли датата?
— Абсолютно.
— Добре. С Дийк ще заминем за Мексико в неделя, когато махмурлукът му ще бъде преминал. Старички сме за меден месец, но отвъд южната ни граница има някои възможности, които не се предлагат в нашия щат. Експериментални процедури. Съмнявам се, че ще имат ефект, но Дийк се надява. Какво пък, по дяволите, струва си да опитаме. Животът… — Тя въздъхна тъжно. — Животът е твърде хубав, за да се предаваш без съпротива, нали?
— Да.
— Така е. И човек се държи. — Мими се втренчи изпитателно в мен. — Ще се разплачеш ли, Джордж?
— Не.
— Хубаво, защото би ме смутил. Може дори и аз да се разрева, а не го правя добре. Никой няма да напише стихотворение за моите сълзи. Аз квакам като жаба.
— Лошо ли е положението, ако мога да попитам?
— Доста — безцеремонно отвърна тя. — Може би имам осем месеца. Вероятно година. Ако билковото лечение или костилките от праскови, или каквото там предлагат в Мексико, са вълшебен цяр.
— Много съжалявам.
— Благодаря ти, Джордж. Изрази се точно и учтиво. Малко повече, и щеше да прозвучи блудкаво сантиментално.
Усмихнах се.
— Имам и друга причина да те поканя на приема ни, макар че не е необходимо да споменавам, че очарователната ти компания и остроумен разговор ще бъдат достатъчни, Фил Бейтман не е единственият, който се пенсионира.