— Мими, не го прави. Вземи си отпуск, ако трябва, но…
Тя поклати глава категорично.
— Болна или здрава, четирийсет години стигат. Време е за по-млади ръце, очи и ум. По моя препоръка Дийк назначи добре подготвена млада жена от Джорджия. Името ѝ е Сейди Клейтън. Тя ще бъде на приема и не познава абсолютно никого, затова очаквам да се държиш мило с нея.
— Госпожа Клейтън?
— Не съм казала такова нещо. — Мими ме погледна невинно. — Мисля, че скоро тя ще възвърне моминското си име. След някои правни формалности.
— Мими, сватосваш ли ме?
— Съвсем не — отвърна тя и после се подсмихна. — Едва ли, въпреки че ти ще бъдеш единственият учител по английски, който в момента е необвързан, и за теб ще бъде естествено да се държиш като неин наставник.
Помислих си, че това е гигантски скок в нелогичното, особено за такъв подреден ум като нейния, но я изпратих до вратата, без да го кажа.
— Ако е толкова сериозно, колкото казваш, трябва да потърсиш лечение веднага. И то не от някой знахар в Хуарес, а трябва да бъдеш в клиниката в Кливланд. — Не знаех дали клиниката в Кливланд вече съществува, но ми беше все едно.
— Не мисля така. Пред избора да умра в болнична стая, набодена с тръбички и жички, или да умра в хасиенда на мексиканското крайбрежие това е… по-тарикатско, както ти обичаш да се изразяваш. Има и още нещо. — Тя ме погледна, без да трепне. — Болката все още не е много силна, но ми казаха, че ще стане непоносима. В Мексико е по-малко вероятно да заемат морални пози за големи дози морфин или нембутал, ако се стигне дотам. Повярвай ми, знам какво правя.
Въз основа на случилото се с Ал Темпълтън предположих, че това е вярно. Сложих ръце на раменете ѝ и този път я прегърнах много нежно и целунах набръчканата ѝ буза.
Мими издържа с усмивка и после се изплъзна от обятията ми. Вгледах се в лицето ми.
— Бих искала да знам твоята история, приятелю мой.
Повдигнах рамене.
— Аз съм отворена книга, госпожо Мими.
Тя се засмя.
— Дрън-дрън. Твърдиш, че си от Уисконсин, но дойде в Джоди с провлачен говор от Нова Англия и табели на колата от Флорида. Казваш, че пътуваш до Далас, за да правиш проучвания и ръкописът ти претендира да е за Далас, но героите в него говорят като жители на Нова Англия. Може би ще искаш да промениш тези неща.
А аз си мислех, че редакцията ми е много хитра.
Мими продължаваше да ме гледа изпитателно. Борех се да не наведа глава и успях.
— Понякога се чудя дали не си космически пришълец като Майкъл Рени в „Денят, в който Земята спря да се върти“, дошъл да анализира местното население и да докладва на Алфа Кентавър дали все още има надежда за нас като вид, или трябва да ни взривят с плазмени лъчи, преди да разпространим бацилите си в останалата част на галактиката.
— Имаш богато въображение — усмихнах се.
— Хубаво. Неприятно ми е да си мисля, че Тексас преценява цялата ни планета.
— Ако Джоди е проба, сигурен съм, че Земята ще издържи проверката.
— Тук ти харесва, нали?
— Да.
— Джордж Амбърсън ли е истинското ти име?
— Не. Промених го поради важни за мен причини, които не засягат никой друг. Предпочитам да ги премълча. По очевидни причини.
Тя кимна.
— Да. Е, ще се видим, Джордж. На обяд, в библиотеката… и на купона, разбира се. Ще бъдеш мил със Сейди Клейтън, нали?
— Невъзможно мил. — Произнесох го по тексаски и Мими се засмя.
Щом тя си отиде, дълго седях в хола, без да чета или да гледам телевизия. А да поработя върху ръкописите изобщо не ми мина през ума. Мислех за работата, която преди малко се бях съгласил да приема — да преподавам английски в денхолмската гимназия, дома на „Лъвовете“. Реших, че не съжалявам. Можех да крещя в полувремето наред с най-добрите.
Е, съжалявах за едно нещо, но не беше за мен. Когато се замислих за Мими и състоянието ѝ, изпитах огромно съжаление.
По въпроса за любовта от пръв поглед съм на мнението на „Бийтълс“ — вярвам, че се случва непрекъснато. Ала не се случи между мен и Сейди, въпреки че я прегърнах още първия път, когато я срещнах, и обвих в шепа лявата ѝ гърда. Ето защо предполагам, че съм съгласен и с Мики и Силвия, които пеят, че любовта е странна.
Времето в Южноцентрален Тексас може да бъде жестоко горещо в средата на юли, но на купона в събота на другия ден след венчавката беше почти идеално. Температурата беше двайсет и седем градуса и на небето с цвят на избелели работни дрехи бързо се носеха множество бели облаци. Дълги ивици слънчеви лъчи и сенки изпъстряха задния двор на Мими, който се намираше на лек склон, завършващ с кален ручей, който тя наричаше Безименен поток.