Взех стола и го оставих настрана.
— Госпожице Дънхил… Сейди… ако някога съм виждал жена, която се нуждае от студена бира, това си ти. Ела с мен.
— Благодаря. Много съжалявам. Майка ми казваше да не се хвърлям на мъжете, но така и не се научих.
Докато я водех към редицата бъчвички и посочвах учителите по пътя (като я хванах за ръката, за да заобиколим волейболист, който щеше да се блъсне в нея, докато тичаше с гръб), почувствах, че съм сигурен в едно — можехме да бъдем колеги и приятели, дори добри, но между нас никога нямаше да има нищо повече от това, колкото и да се надяваше Мими. В комедия с Рок Хъдсън и Дорис Дей запознанството ни несъмнено щеше да бъде окачествено като „симпатична среща“, но в реалния живот, пред публика, която още се хилеше, беше само непохватно и неудобно. Да, Сейди беше хубава. Да, беше ми приятно да вървя с такова високо момиче и пак да съм по-висок от нея. И гъвкавата твърдост на гърдата ѝ, съчетана с двойния пласт памук и секси найлон, ми беше доставила удоволствие. Но освен ако не си петнайсетгодишен, случайното опипване на градинско парти не може да се нарече любов от пръв поглед.
Дадох на госпожица Дънхил прясна (или не съвсем прясна) бира и застанахме близо до импровизирания бар, колкото изискваше доброто възпитание. Смяхме се, когато гълъбът, който Винс Ноулс беше донесъл за случая, подаде глава от цилиндъра и го клъвна по пръста. Показах ѝ и други преподаватели (мнозина вече напускащи град Трезвеност с експреса „Алкохол“). Сейди каза, че никога няма да се запознае с всичките, но аз я уверих, че това ще стане. Помолих я да ми се обади, ако се нуждае от помощ или нещо друго. Необходимият брой минути, очакваните гамбити в разговора. После тя отново ми благодари, че съм я спасил от неприятно падане, и отиде да види децата, които скоро щяха да започнат да удрят пинатата, за да я разкъсат и да им пусне бонбони. Наблюдавах я, докато вървеше, не влюбено, а малко похотливо, и ще призная, че мислех за горния край на чорапа и розовия ѝ жартиер.
Мислите ми отново се върнаха към нея през нощта, когато се готвех да си лягам. Сейди изпълваше красиво пространство и моите очи не бяха единствените, които следваха съблазнителната ѝ поклащаща се походка, докато вървеше в роклята си на рози, но това беше всичко. Какво повече можеше да има? Бях прочел книга, озаглавена „Надеждна съпруга“, преди да се отправя на най-странното пътешествие в света, и докато си лягах, си спомних ред от романа: „Той беше загубил навика за романтика.“
„И аз съм така. Напълно съм загубил този навик — помислих си, докато угасях лампата, и после, докато щурците ме приспиваха: — Но не само гърдата ѝ беше хубава, а и тежестта на Сейди в обятията ми.“
Оказа се обаче, че съвсем не съм загубил навика за романтика.
През август в Джоди беше горещо като в пещ. Температурата беше най-малко трийсет и два градуса и често надвишаваше трийсет и седем. Климатикът във взетата под наем къща на Меса Лейн беше добър, но не можеше да устои на непрестанните атаки. Понякога — ако имаше разхлаждащ дъжд, — нощите бяха малко по-поносими.
Сутринта на двайсет и седми август бях зад бюрото си и пишех „Място на убийство“ по баскетболни шорти и нищо друго, когато на вратата се позвъни. Намръщих се. Беше неделя, бях чул надпреварващите се църковни камбани и повечето хора, които познавах, посещаваха едно от петте места за богослужение.
Навлякох тениска и се приближих до вратата. На прага стояха треньорът Борман и Елън Докърти, бившата председателка на учителите по домашно обучение и действаща директорка на гимназията в Денхолм през следващата година. Никой не се изненада, когато Дийк подаде оставката си в един и същи ден с Мими. Треньорът се беше напъхал в тъмносин костюм и крещяща вратовръзка, която сякаш задушаваше дебелия му врат. Елън бе облякла строго официален сив тоалет, освежен от дантела на врата. Бяха адски сериозни. Първата ми мисъл беше убедителна и безумна: „Те знаят. Някак са разбрали кой съм и откъде идвам и са дошли да ми кажат.“
Устните на треньора Борман треперех и макар че не плачеше, очите на Елън бяха пълни със сълзи. И после разбрах.
— Мими?
Треньорът кимна.
— Дийк ми се обади. Взех Ели — обикновено ходим заедно на църква — и съобщаваме на хората. Първо на онези, които Мими харесваше най-много.
— Съжалявам. Как е Дийк?
— Държи се — отвърна Елън и сетне погледна треньора малко сурово. — Поне според него.
— Да, добре е — рече Борман. — Сломен е, разбира се.
— Как няма да е — отбелязах.