— Ще я кремира. — Устните на Елън се свиха неодобрително. — Каза, че тя така искала.
Замислих се.
— Трябва да организираме специално събиране, щом започне училището. Можем ли да го направим? Да има речи. Може да прожектираме диапозитиви. Хората сигурно имат много нейни снимки.
— Чудесна идея — съгласи се Елън. — Можеш ли да го организираш, Джордж?
— С удоволствие ще се опитам.
— Помоли госпожица Дънхил да ти помогне — предложи тя и преди да ми минат през ума подозрения за нови опити за сватосване, добави: — Мисля, че това ще помогне на момчетата и момичетата, които обичаха Мимс, да знаят, че избраната от нея заместничка е помогнала за организирането на тържество в нейна памет. Ще помогне и на Сейди.
Разбира се. Като новодошла Сейди можеше да се възползва от малко добра воля, с която да започне учебната година.
— Добре, ще говоря с нея. Благодаря и на двама ви. Добре ли сте?
— Да — решително отвърна треньорът, но устните му продължаваха да треперят. Харесах го заради това. Двамата бавно тръгнаха към колата му, която беше паркирана до тротоара. Борман придържаше Елън за лакътя. И заради това го харесах.
Затворих вратата, седнах на пейката в хола и се замислих как Мими каза, че ще бъде безутешна, ако не поема ученическата пиеса. И ако не заема свободното място за учител поне за една година. И ако не дойда на сватбеното ѝ тържество. Мими, която смяташе, че мястото на „Спасителят в ръжта“ е в училищната библиотека, и която нямаше нищо против едно хубаво чукане в събота вечер. Тя беше от учителите, които децата помнят дълго след дипломирането си и понякога идват да ги посетят. Човек, който от време на време се появява в критичен момент в неспокойния живот на ученика и внася драстична промяна.
Кой може да намери добродетелна жена? — казва притчата. — Тя е много по-ценна от скъпоценни камъни. Тя търси вълна и лен и работи с ръцете си това що ѝ е угодно. Тя е като търговски кораби — донася храната си отдалеч.
Всеки учител знае, че има повече дрехи, отколкото можеш да облечеш, и че храната не е онова, което слагаш в устата си. Госпожица Мими беше нахранила и облякла мнозина. Включително мен. Седях на пейката, която бях купил от пазара за вещи втора употреба, навел глава и подпрял чело на дланите си. Мислех за Мими и бях много тъжен, но очите ми останаха сухи.
Не съм ревльо.
Сейди веднага се съгласи да ми помогне да организираме възпоменателно тържество. Работихме последните две седмици на горещия август и обикаляхме из града да запишем оратори. Възложих на Майк Кослоу да прочете Притчи 31, които описват добродетелната жена, а Ал Стивънс изяви желание да разкаже историята — която не бях чувал от самата Мими — как тя дала името на пронгбургера, специалитета на заведението му. Събрахме повече от двеста снимки. Любимата ми беше тази, на която Мими и Дийк танцуват туист на училищен купон. Тя, изглежда, се забавляваше, а на него сякаш бяха забили кол в задника. Подредихме снимките в училищната библиотека, където на табелката на бюрото вече пишеше ГОСПОЖИЦА ДЪНХИЛ вместо ГОСПОЖИЦА МИМИ.
През цялото това време със Сейди не се целунахме, нито си държахме ръцете и дори не се погледнахме в очите. Тя не говореше за проваления си брак или причините да дойде от Тексас в Джорджия. Аз не говорех за романа си и не разказвах за измисленото си минало. Разговаряхме за книги и за Кенеди, чиято външна политика Сейди смяташе за шовинистична. Обсъждахме зараждащото се движение за граждански права. Казах ѝ за дъската над потока в края на пътеката зад бензиностанция „Хъмбъл Ойл“ в Северна Каролина. Тя отговори, че е виждала подобни тоалетни за цветнокожи в Джорджия, но мисли, че дните им се преброени. Смяташе, че интеграцията в училищата ще настъпи чак в средата на седемдесетте години. Отвърнах, че според мен ще стане по-скоро, поощрена от новия президент и брат му, министъра на правосъдието.
Сейди изсумтя.
— Ти уважаваш онзи ухилен ирландец. Кажи ми, той някога прави ли си прическа?
Не станахме любовници, но станахме приятели. Понякога тя се спъваше в разни неща (включително в краката си, които бяха големи) и на два пъти я хващах, но нямаше паметни улавяния като първото. От време на време заявяваше, че трябва да изпуши една цигара, и я придружавах до пушалнята за ученици зад работилницата по трудово обучение.
— Ще съжалявам, че не мога да дойда тук и да се изтегна на пейката със старите си джинси — каза Сейди един ден, по-малко от седмица, преди да започне училището. — Учителската стая винаги е страшно задимена.