— Някой ден това ще се промени. Пушенето ще бъде забранено на територията на училищата. И за ученици, и за учители.
Тя се усмихна. Хубава усмивка, защото устните ѝ бяха пълни и сочни. И трябва да отбележа, че джинсите ѝ стояха добре, тъй като имаше много дълги крака и беше слаба.
— Общество без цигарен дим… Черни и бели деца, които учат заедно в съвършена хармония… Нищо чудно, че пишеш роман. Имаш страхотно въображение. Какво друго видя в кристалната си топка, Джордж? Ракети до Луната?
— Да, но това вероятно ще отнеме повече време от интеграцията. Кой ти каза, че пиша роман?
— Госпожица Мими — отговори тя и изгаси цигарата си в единия от шестте пепелника с пясък. — Каза, че е хубав. И като стана дума за госпожица Мими, предполагам, че трябва да се върнем на работа. Мисля, че сме почти готови със снимките, нали?
— Да.
— И сигурен ли си, че песента от „Уестсайдска история“, докато прожектираме диапозитивите, няма да е твърде сълзливо-сантимеитална?
Мислех, че „Някъде“ е по-сълзливо сантиментална от Айова и Небраска, взети заедно, но според Елън Докърти това беше любимата песен на Мими.
Казах го на Сейди, която се засмя недоверчиво:
— Не я познавах много добре, но ми се струва, че не я е харесвала толкова много. Може би е любимата песен на Ели.
— Това е твърде вероятно. Виж, Сейди, искаш ли да отидем на футболния мач в петък? Да покажеш на хлапетата, че си тук, преди учебната година да започне в понеделник?
— С удоволствие. — Тя млъкна, сякаш се почувства неудобно. — Стига да не ти хрумнат някакви идеи. Все още не съм готова да изляза на среща. Може би още дълго.
— Нито пък аз. — Сейди вероятно си мислеше за бившия си съпруг, но аз мислех за Лий Осуалд. Той скоро щеше да си възвърне американския паспорт. И после щеше да бъде само въпрос на подмазване и изпросване да извади виза за жена си. — Но приятелите понякога ходят заедно на мач.
— Да, и на мен ми харесва да ходя тук-там с теб, Джордж.
— Защото съм по-висок.
Тя ме ощипа закачливо по ръката — като по-голяма сестра.
— Точно така, партньоре. Ти си мъж, когото мога да гледам отдолу нагоре.
На мача всички гледаха нас и с леко благоговеене, сякаш бяхме представители на друга човешка раса. Беше приятно, пък и Сейди не трябваше да се прегърбва, за да не стърчи над мен. Беше облякла пуловер „Лайън Прайд“ и избелелите си джинси. Със завързаната си на конска опашка коса приличаше на гимназистка — висока, вероятно централната нападателка на момичешкия баскетболен отбор.
Седяхме на реда на преподавателите, докато Джим Ладю проби защитата на „Мечките“ от Арнет с пет-шест къси паса и последва бомбен изстрел от шейсет метра, който изправи на крака публиката. На полувремето резултатът беше трийсет и едно за Денхолм на шест за Арнет. Докато играчите напускаха терена и оркестърът на Денхолм влизаше, размахвайки туби и тромбони, попитах Сейди иска ли хотдог и кока-кола.
— Да, но в момента опашката ще е чак до паркинга. Почакай до полувремето преди третата част. Сега трябва да ревем като лъвове и да викаме за Джим.
— Мисля, че можеш да го правиш и сама.
Тя се усмихна и хвана ръката ми.
— Не, искам да ми помагаш. Забрави ли, че съм нова тук?
При допира ѝ почувствах топъл трепет, който не свързвах с приятелство. И защо не? Лицето ѝ беше поруменяло и очите ѝ искряха. Сейди изглеждаше много красива на светлината на прожекторите и зеленикавосиньото небе на помръкващия тексаски здрач. Нещата между нас можеше да се развия по-бързо, ако не беше случилото се през почивката.
Оркестърът маршируваше, но не в идеален строй, и изпълняваше потпури от песни, които трудно се разпознаваха. Щом приключиха, до петдесетметровата линия изприпкаха мажоретките, пуснаха помпоните пред краката си и сложиха ръце на кръста си.
— Извикайте „Л“!
Направихме го и после — „Ъ“, „В“ „О“, „В“ и „Е“.
— Коя е думата?
— Лъвове! — Всички на скамейките на домакините станаха и запляскаха с ръце.
— Кой ще победи?
— „Лъвовете“! — Като се имаше предвид резултатът на полувремето, в това нямаше голямо съмнение.
— Тогава да ви чуем как ревете!
Изревахме в традиционния стил, като се обърнахме първо наляво и после надясно. Сейди вложи всичко от себе си и сви ръце като фуния пред устата си. Конската ѝ опашка се размаха от едното до другото ѝ рамо.
След това дойде ред на поздрава към Джим. В предишните три години — да, нашият господин Ладю беше започнал да играе като нападател още в девети клас — скандирането беше лесно. Мажоретките изкрещяваха нещо като: „Хайде да ви чуем, лъвска гордост! Кажете името на нашия водач!“ И поддръжниците на домакините изреваваха: „Джим! Джим! Джим!“ После мажоретките правеха цигански колела и напускаха игрището, за да може оркестърът на другия отбор да излезе и да изсвири една-две песни. Тази година обаче, вероятно в чест на прощалния сезон на Джим, скандирането беше променено.