Трябваше обаче да започна да се съсредоточавам върху едно по-важно представление, пред което случаят с Франк Дънинг щеше да изглежда като незначителна пародия на водевил. Нарекох го „Джейк и Дий в Далас“. Ако всичко минеше добре, щеше да бъде трагедия в едно действие. Трябваше да съм готов да изляза на сцената, когато настъпи моментът, и това означаваше да започна рано.
На шести октомври „Лъвовете“ от Денхолм постигнаха петата си победа и бяха на път към сезон без поражение, който щеше да бъде посветен на Винс Ноулс, момчето, което игра Джордж в „За мишките и хората“ и което нямаше шанса да играе в „Дванайсет разгневени мъже“, но повече за това — по-нататък. Беше началото на тридневен уикенд, защото в понеделник беше Денят на Колумб.
На празника отидох в Далас. Повечето магазини бяха отворени и първо се отбих в заложните къщи на Грийнвил Авеню. Казах на дребния мъж зад гишето, че искам да купя най-евтиния венчален пръстен, който има. Излязох със златна (поне изглеждаше златна) халка за осем долара, сложена на безименния пръст на лявата ми ръка. След това отидох с колата в центъра, до място на Лоуър Мейн Стрийт, което бях намерил в указателя на Далас — „Сателитна електроника Тихия Майк“. Там ме посрещна елегантен човечец с очила с рогови рамки и странна футуристична значка на елека с надпис: НЕ ВЯРВАЙ НА НИКОГО.
— Вие ли сте Тихия Майк? — попитах.
— Да.
— Наистина ли сте тих?
Той се усмихна.
— Зависи кой слуша.
— Да предположим, че никой — отвърнах и му обясних какво искам.
Оказа се, че можех да си спестя осемте долара, защото той не прояви интерес към измислената ми невярна съпруга. Собственикът на „Сателитна електроника“ беше заинтригуван от устройството, което исках да купя. На тази тема той беше Бъбривия Майк.
— Господине, може да има такова чудо на планетата, от която идвате, но тук нямаме такова нещо.
Спомних си как госпожа Мими ме беше сравнила с извънземния пришълец от „Денят, в който Земята спря да се върти“.
— Не знам какво имате предвид.
— Искате малко безжично подслушвателно устройство? Добре. Имам няколко във витрината вляво от вас. Наричат се транзисторни радиоприемници. Зареждам „Моторола“ и GE, но най-добри са японските. — Той издаде напред долната си устна и издуха кичур коса от челото си. — Това не е ли ритник в задника? Бихме ги преди петнайсет години, като бомбардирахме два техни града с радиоактивен прах, но умряха ли? Не! Скриха се в дупките си, докато прахът се уталожи, и после изпълзяха, въоръжени с интегрални схеми и поялници вместо автомати „Намбу“. До 1985 година японците ще завладеят света. Поне тази част, в която живея аз.
— Значи не можете да ми помогнете?
— Шегувате ли се? Разбира се, че мога. Тихия Майк Макеърн винаги помага с удоволствие на клиент в електронна нужда. Но няма да е евтино.
— Готов съм да платя много. Това ще ми спести още повече, когато изправя пред съда лъжливата кучка.
— Аха. Изчакайте малко. Ще донеса нещо от склада. И бихте ли обърнали табелката на вратата на ЗАТВОРЕНО? Ще ви покажа нещо, което вероятно не е… е, може и да е законно, но кой знае? Тихия Майк Макеърн адвокат ли е?
— Предполагам, че не е.
Екскурзоводът ми в електрониката през шейсетте години се появи със странен уред в едната си ръка и малка картонена кутия в другата. Надписът на кутията беше на японски. Уредът приличаше на вибратор за палави мацки, монтиран на черен пластмасов диск, дебел седем-осем сантиметра, с няколко жички. Майк го сложи на тезгяха.
— Това е „Ехо“. Произвеждат ги тук, в града. Ако някой може да победи синовете на „Нипон“ в собствената им игра, това сме ние. До 1970 година електрониката ще измести банковото дело в Далас. Запомнете ми думите. — Той се прекръсти, посочи към небето и добави: — Бог да благослови Тексас.
Взех устройството.
— Какво по-точно е „Ехо“?
— Най-близкото нещо до подслушвателното устройство, което описахте, което можете да намерите. Малко е, защото няма вакуумни тръбички и не върви с батерия, а с обикновен променлив електрически ток.