— Включва се в контакта?
— Разбира се, защо не? Съпругата ви и гаджето ѝ може да го видят и да кажат: „Колко мило, някой е сложил «бръмбар», докато ни е нямало. Хайде да се изчукаме хубаво и шумно, а после ще си говорим за лични неща.“
Майк наистина беше факир по електрониката. И все пак търпението е добродетел. Трябваше ми такова нещо.
— Какво се прави с него?
Той почука с пръст по диска.
— Това влиза в основата на лампа, но не лампион, освен ако не искате да запишете как мишките шумят под дъските на пода. Лампата трябва да е за маса, за да е нависоко, където хората говорят. — Майк докосна жичките. — Червената и жълтата се свързват с шнура на лампата, който се включва в контакта. Записващото устройство започва да работи, когато някой включи лампата. И щом го стори, вие сте в играта.
— Другото нещо микрофон ли е?
— Да, и е добър за произведен в Америка. Виждате ли другите две жички? Синята и зелената?
— Аха.
Майк отвори картонената кутия с надписа на японски и извади ролков магнетофон. Беше малко по-голям от пакет цигари „Уинстън“, каквито пушеше Сейди.
— Жичките се свързват с това нещо. Основното устройство отива в лампата, а магнетофонът — в чекмедже на бюро, може би под бельото на жена ви. Или пробивате малка дупка в стената и го слагате в склада.
— Магнетофонът също се захранва от кабела на лампата, предполагам.
— Естествено.
— Може ли да взема две „Ехо“?
— Ще ви дам и четири, ако искате, но може би след седмица.
— Два ще са достатъчни. Колко струват?
— Тези неща не са евтини. Ще ви дам двата за сто и четирийсет долара. Това е най-доброто, което мога да направя. И ще трябва да платите в брой. — Той говореше със съжаление, което предполагаше, че сме споделили красива малка техномечта, но сега мечтата отлита.
— Колко още ще ми струва, ако ви помоля да го монтирате? — Видях безпокойството му и побързах да го разсея: — Нямам предвид същинската черна работа, а само да поставите „бръмбарите“ в две лампи и да свържете магнетофона. Можете ли да го направите?
— Разбира се, господин…
— Да речем, господин Доу. Джон Доу.
Очите му заискриха, вероятно като на Хауард Хънт от ЦРУ, когато за пръв път е видял предизвикателството в хотел „Уотъргейт“.
— Хубаво име.
— Благодаря. И ще бъде добре, ако имам избор с жичките — по-къса, ако сложа уреда по-близо, и по-дълга, ако трябва да го скрия в склада или от другата страна на стена.
— Мога да го направя, но не трябва да е на повече от три метра, защото качеството на звука се влошава. Освен това, колкото по-дълга жица използвате, толкова по-голяма е вероятността някой да я забележи.
Това ми беше ясно, въпреки че бях учител по английски.
— Колко искате за всичко?
— Ммм… Сто и осемдесет?
Майк изглеждаше готов да се пазари, но аз нямах нито време, нито желание. Сложих пет банкноти по двайсет долара на тезгяха и рекох:
— Ще получите останалите, когато взема нещата. Но първо ще ги изпробваме и ще проверим дали работят, нали?
— Да, добре.
— И още нещо. Вземете употребявани лампи. Неугледни.
— Неугледни?
— Все едно, че са купени от гаражна разпродажба или магазин за вещи втора употреба по четвърт долар парчето. — След като режисираш няколко пиеси — с онези, които бях поставял в гимназията в Лисбон Фолс, „За мишките и хората“ беше петата ми, научаваш някои неща за декорите на сцената. Не исках някой да открадне лампа с „бръмбар“ от полуобзаведен апартамент.
За миг Майк изглеждаше озадачен, но после на лицето му изгря съучастническа усмивка.
— Разбирам. За по-голям реализъм.
— Това е планът. — Тръгнах към вратата, после се върнах, подпрях се на витрината с транзисторните радиоприемници и го погледнах в очите. Не мога да се закълна, че той видя човека, убил Франк Дънинг, но не мога и да твърдя противното. — Няма да кажете на никого за това, нали?
— Не! Разбира се, че няма! — Майк стисна с два пръста устните си.
— Само така. Кога?
— Дайте ми няколко дни.
— Ще дойда идния понеделник. В колко часа затваряте?
— В пет.
Пресметнах разстоянието от Джоди до Далас и казах:
— Ще ви дам още една двайсетачка, ако магазинът остане отворен до седем. Не мога да дойда по-рано. Става ли?
— Да.
— Хубаво. Пригответе всичко.
— Ще бъде готово. Нещо друго?
— Да. Защо ви наричат Тихия Майк, по дяволите?
Надявах се да отговори: „Защото умея да пазя тайни“, но той рече:
— Когато бях дете, мислех, че онази коледна песен е за мен. И прякорът ми остана.