Всеки юли Лисбон Фолс е домакин на Мейнския „Мокси“ фестивал. Има музикални групи, фойерверки и парад с участието на — ако щете вярвайте — местни миски от конкурси за красота, качени върху платформи на „Мокси“ и облечени в бански с цвета на „Мокси“ — фрапантно оранжево, което направо може да изгори ретината на очите ви. Церемониалмайсторът на парада винаги е предрешен като Доктор Мокси, която дегизировка включва бяло сако, стетоскоп и онези готини огледалца на челото. Преди две години ролята на церемониалмайстор беше поверена на директорката на лисбонската гимназия Стела Лангли и горката едва ли някога ще се отърси от това си мимолетно амплоа.
По време на фестивала „Кенебек Фрут Кампъни“ възкръсва и реализира чудесна печалба главно благодарение на пийнали туристи, запътили се към почивните станции в Западен Мейн. През другите месеци е празна черупка, обитавана от духа на „Мокси“, сиреч миризма, която винаги ми е напомняла — вероятно защото принадлежа към злочестото дегенерирало болшинство — на мустерол, онази смрадлива гадост, с която майка настояваше да маже гърлото и гърдите ми, като настинех.
Онова, което наблюдавах в момента откъм стария Люистън Роуд, беше процъфтяващ бизнес. Окачената над вратата табела („ОСВЕЖЕТЕ СЕ СЪС «СЕВЪН ЪП»“ отгоре, „ДОБРЕ ДОШЛИ В «КЕНЕБЕК ФРУТ КО».“ отдолу) беше така лъсната, че отразяваше слънчевите лъчи. Боята беше прясна, а покривът още не си беше изпатил от суровото време. Влизаха и излизаха хора. На витрината вместо котка…
Портокали! Някога в „Кенебек Фрут Кампъни“ са се продавали истински плодове. Кой би могъл да предположи?
Тръгнах да пресичам улицата, но отстъпих назад, като видях, че към мен се е запъхтял междуградски рейс. На табелката с направлението над разделеното на две предно стъкло пишеше „ЛЮИСТЪН ЕКСПРЕС“. Когато автобусът спря при железопътния прелез, ми направи впечатление, че повечето пътници пушат. Атмосферата вътре сигурно е била сходна с тази на Сатурн.
След като автобусът потегли (оставяйки след себе си миризма на недоизгорял дизел, която добре да се поомеси със смрадта на развалени яйца, бълваща от комините на „Уорумбо“), пресякох улицата, чудейки се какво ли ще стане, ако ме блъсне кола. Просто ще потъна вдън земя ли? Или пък ще се събудя на пода в склада на Ал? Вероятно нито едно от двете. Вероятно ще си умра тук, в едно минало, по което сигурно много хора изпитваха носталгия. Бих си го обяснил единствено с това, че са забравили колко зловонно е миналото или че шикът на петдесетте ги е заслепил.
Един хлапак висеше пред „Фрут Кампъни“ с гръб към дървената обшивка на магазина и небрежно опрян в нея крак. Яката на ризата му беше вдигната, а косата му беше сресана а ла ранния Елвис (позната ми от старите ленти). За разлика от момчетата от моето училище този нямаше козя брадичка, не си беше отгледал даже „суперско“ триъгълниче под долната устна. Досетих се, че в света, на който гостувах в момента (надявах се, че просто му гостувам), биха го изхвърлили от гимназията, ако се появи дори с косъмче по лицето.
Кимнах му. Джеймс Дийн отвърна на поздрава ми и каза:
— Мараба, татенце.
Влязох вътре. Над вратата издрънча звънче. Вместо на прахоляк и позагнило дърво ми замириса на портокали, ябълки, кафе и ароматен тютюн. От дясната ми страна имаше стелаж с комикси с откъснати корици — „Арчи“, „Батман“, „Капитан Марвел“, „Разкази от криптата“. Надрасканото на ръка послание над тази същинска съкровищница, способна да предизвикал гърчове у всеки ибей ентусиаст, беше: „КОМИКС 5 ЦЕНТА ТРИ ЗА 10 ЦЕНТА ДЕВЕТ ЗА ЧЕТВЪРТ ДОЛАР МОЛЯ НЕ ПИПАЙТЕ АКО НЯМА ДА КУПУВАТЕ.“
Отляво стоеше стелаж с вестници. „Ню Йорк Таймс“ не видях, затова пък имаше „Портланд Прес Хералд“ и една останала бройка „Бостън Глоуб“. Първата страница на „Глоуб“ тръбеше: „ДЪЛЕС НАМЕКНА ЗА ЕВЕНТУАЛНИ КОНЦЕСИИ, АКО КОМУНИСТИЧЕСКИ КИТАЙ ПРЕУСТАНОВИ КОНФЛИКТА С ТАЙВАН“. И двата вестника бяха с дата вторник, 9 септември 1958 година.
Взех „Глоуб“, който струваше осем цента, и се запътих към щанд за закуски и напитки с мраморен плот, какъвто не бях виждал досега в магазина. Зад него стоеше Франк Анисети. Познах го на момента, там си бяха даже запазената му марка перки от сива коса над ушите. Само че тази му версия — да я наречем Франк 1.0 — беше стройна и носеше бифокални очила без рамка. Освен това беше и по-висок. Сякаш облечен в чужда кожа, седнах на бара.