— От шест седмици. Хари реши, че може да си намерим работа в склада „Монтгомъри“, но те не наемат никого. И затова отиде в „Менпауър“. Знаете ли какво е това?
— Работа за по един ден.
— Да, и работи с негри. Девет долара на ден, за да бачка с проклети негри да правят път. Казва, че все едно отново е в Западен Тексас.
— Какъв наем плащате?
— Петдесет на месец.
— Обзаведена ли е къщата?
— Полу. Или поне така може да се каже. Има проклето легло и шибаната газова печка ще ни изтрепе някой ден. И няма да ви поканя да влезете, затова не питайте. Не знам какъв сте.
— Има ли лампи?
— Луд ли сте?
— Има ли?
— Да, две. Едната работи, а другата не. Няма да стоя тук, мътните ме взели. Хари не иска да се върнем при майка ми в Мозел, но ще удари на камък. Няма да стоя тук. Надушвате ли как мирише?
— Да, госпожо.
— На лайна, синко. Не котешки или кучешки, а човешки. Да работиш с негри е едно, но да живееш като негър? Не. Свършихте ли?
Не бях приключил съвсем, макар че много ми се искаше. Бях отвратен от тази жена и от себе си, защото се осмелявах да я съдя. Тя беше пленник на своето време, избора си и вонящата на лайна улица. Не можех да откъсна поглед от ролките под жълтия ѝ шал — тлъсти сини буболечки, които чакат да се излюпят.
— Предполагам, че никой не се задържа дълго тук?
— На Мерседес Стрийт ли? — Тя махна с цигарата си към пътеката, водеща към запустелия паркинг и огромния склад, пълен с хубави неща, които тази жена никога нямаше да притежава. Към сгушените една до друга колиби със стъпала от полуразрушен бетон и счупени прозорци, закрити с парчета шперплат. Към досадните хлапета. Към непрощаващото тексаско небе. И после издаде ужасяващ смях, изпълнен с присмех и отчаяние. — Това е спирка по пътя за никъде. Двете с малката се връщаме в Мозел. Ако Хари не иска да дойде с нас, ще заминем без него.
Извадих картата от джоба си, откъснах крайчето и надрасках телефонния си номер в Джоди. Добавих още пет долара и ѝ ги подадох. Жената ги погледна, но не ги взе.
— За какво ми е телефонният ви номер? Нямам проклет телефон. Пък и тук няма монетен автомат. Това е междуградски разговор, по дяволите.
— Обадете ми се, когато сте готови да се преместите. Само това искам. Звъннете ми и кажете: „Аз съм майката на Розет. Ще се местим.“ Това е всичко.
Видях я, че пресмята нещо. Не ѝ отне много време. Десет долара беше повече, отколкото мъжът ѝ щеше да изработи за цял ден под горещото тексаско слънце. В „Менпауър“ не бяха чували за полудневна работа в почивните дни. И това щяха да бъдат десет долара, за който мъжът ѝ нямаше да чуе.
— Дайте ми още седемдесет и пет цента — каза тя. — За междуградския разговор.
— Ето, вземете един долар. Поживейте малко. И не забравяйте да ми се обадите.
— Няма.
— Няма и да искате, защото ако забравите, може да намеря съпруга ви и да се разбъбря. Въпросът е важен. Поне за мен. Между другото, как се казвате?
— Айви Темпълтън.
Стоях в прахоляка и бурените, долавях вонята на изпражнения и полусготвено месо и смрадта на пръдня на природния газ.
— Господине? Какво ви е? Изглеждате странно.
— Нищо — отвърнах. И може би наистина не беше нищо. Темпълтън съвсем не е необичайно име. Разбира се, човек може да си внуши всичко, ако се постарае. Аз съм живо доказателство за това.
— А вие как се казвате?
— Пъдънтейн. Попитате ли ме пак, ще ви отговоря същото.
Тя най-после се усмихна на тази ученическа шега.
— Обадете ми се, госпожо.
— Да, добре. А сега си вървете. Ако сгазите малката ми проклета кучка, докато си тръгвате, вероятно ще ми направите услуга.
Върнах се в Джоди и намерих бележка, забодена с кабарче на вратата ми.
Джордж, обади се! Искам услуга.
Сейди (и в това е бедата!!)
Какво ли означаваше това? Влязох вътре да ѝ се обадя и да разбера.
Майката на треньора Борман, която живееше в старчески дом в Абилийн, си беше счупила крака, а в събота бяха танците „Сейди Хокинс“ в гимназията в Денхолм.
— Треньорът ме убеждаваше да отида с него да пазим учениците на танците. Каза, цитирам: „Как може да устоиш да не отидеш на танци, които носят твоето име?“ Това беше миналата седмица. И като пълна глупачка се съгласих. Сега той заминава за Абилийн и какво ще правя? Да пазя двеста обезумели по секса шестнайсетгодишни хлапета, които танцуват туист? Не мисля! Ами ако някои момчета донесат бира?
Помислих си, че ще бъде изумително, ако не донесат.