— Ами ако се сбият на паркинга? Ели Докърти каза, че миналата година дошли момчета от „Хендерсън“, нахлули по време на танците и две хлапета от техните и две от нашите постъпили в болница! Ще ми помогнеш ли, Джордж? Моля те!
Сейди Дънхил ме кани на „Сейди Хокинс“? Ухилих се. Мисълта да отида с нея на танци ме изпълни с мрачни предчувствия.
— Не се шегувай! Не е смешно!
— С удоволствие ще дойда с теб, Сейди. Ще ми донесеш ли цвете за бутониерата?
— Ще ти донеса бутилка шампанско, ако трябва. — Тя се замисли. — Не. Не и с моята заплата, но бутилка „Колд Дък“.
— В седем и половина ли отварят вратите? — Всъщност знаех това. Из цялото училище бяха разлепени плакати.
— Да.
— И ще пускат само плочи. Няма да има оркестър. Това е хубаво.
— Защо?
— Оркестърът може да създаде проблеми. Веднъж бях дежурен на танци, където барабанистът продаваше наливна бира през почивките. Неприятно преживяване.
— Сбиха ли се? — Сейди беше ужасена и в същото време заинтригувана.
— Не, но много повръщаха. В бирата имаше твърд алкохол.
— Във Флорида ли се случи?
Беше станало в гимназията в Лисбон Фолс през 2009 година, но аз отговорих, че се е случило във Флорида, и добавих, че с радост ще отида с нея да пазим учениците на танците.
— Много ти благодаря, Джордж.
— Удоволствието е мое.
И наистина беше така.
Клуб „Пеп“ отговаряха за танците „Сейди Хокинс“ и бяха свършили отлична работа — ленти от креп, спускащи се от тавана на спортния салон (сребристи и златисти, разбира се), големи количества безалкохолен пунш, лимонови курабии и червени меки тарталети, осигурени от „Фючър Хоуммейкърс ъв Америка“. Учителите по изкуствата — малко на брой, но всеотдайни — бяха изработили огромен плакат, който изобразяваше безсмъртната госпожица Хокинс, която преследва желани ергени в Догпач. Мати Шоу и Боби Джил, приятелката на Майк, бяха направили повечето неща и с право се гордееха. Запитах се дали все още щяха да се гордеят след седем-осем години, когато борещите се за правата на жените започнеха да горят сутиените си и да настояват за правото на аборт и контрол върху раждаемостта. Да не говорим, че щяха да носят тениски с надписи НЕ СЪМ НИЧИЯ СОБСТВЕНОСТ и ЖЕНАТА СЕ НУЖДАЕ ОТ МЪЖ, КОЛКОТО РИБАТА ОТ ВЕЛОСИПЕД.
Диджей и водещ забавата беше Доналд Белингам, второкурсник, който пристигна със страхотна колекция от плочи в два куфара „Самсонайт“. С мое разрешение (на Сейди ѝ се замая главата) той свърза фонографа си „Уебкор“ и усилвателя на баща си с училищната радиоуредба. Салонът беше голям и осигуряваше естествено ехо и след няколко встъпителни пробни крясъка Белингам постигна страховит гърмящ звук. Въпреки че беше роден в Джоди, той живееше в Роквил, щат Деди Кул. Носеше очила с рогови рамки и дебели стъкла, широки панталони с платнен колан, завързан отзад, и черно-бели обувки, толкова гротескно четвъртити, че бяха супершантави. Лицето му беше цялото в пъпки под намазаната с гел прическа като на Елвис Пресли. Имаше такъв вид, сякаш може би щеше да получи първата си целувка от истинско момиче на четирийсет и две години, но беше бърз и забавен с микрофона и колекцията му от плочи (която наричаше „плосък восък“ и „звук накуп“ на Дони Би) беше страхотна, както вече споменах.
— Нека започнем купона с един взрив от миналото, рокендрол реликва от хубавия живот, шикозен шлагер, чудо лудо! Разкършете се във вече отминалия ритъм на „Дани… и дъ Джуниърс“!
В спортната зала гръмна „На танците“. Танцът започна като повечето в началото на шейсетте години — само момичета с момичета. Размахваха се крака в евтини обувки. Въртяха се фусти. След малко обаче дансингът започна да се изпълва с двойки от двата пола… поне за бързите и по-съвременни танци като „Хващай пътя, Джак“ и „Три без четвърт“.
Малцина биха издържали кастинга на „Танцувай с мен“, но бяха млади и въодушевени. Почувствах се щастлив, като ги гледах. По-късно, ако Дони Би не проявеше здравия разум да намали малко осветлението, щях да го сторя аз. Отначало Сейди беше нервна и готова за неприятности, но хлапетата бяха дошли само да се забавляват. Нямаше нахлуващи орди от „Хендерсън“ или някое друго училище. Тя видя това и се поотпусна.
След четирийсет минути нонстоп музика (и четири тарталети) аз се наведох към Сейди и рекох:
— Време е надзирателят Амбърсън да направи първата си обиколка из сградата и да се увери, че никой в двора не се държи неприлично.
— Искаш ли да дойда с теб?
— Ти дръж под око купата с пунша. Ако някой младеж се приближи до нея с шише, дори да е сироп за кашлица, заплаши го с екзекуция на електрически стол или кастрация, което мислиш, че ще въздейства по-силно.