Докато гледах зад масата със закуски, Майк Джим и Винс се присъединиха към момчетата. Винс не го биваше много — ако кажа, че танцуваше като бял, ще обидя белите момчета в целия свят, но Джим и Майк се движеха като атлети, каквито бяха, или с други думи, с несъзнателна грациозност. Много скоро момичетата от отсрещната редица започнаха да ги гледат.
— Взех да се тревожа за теб! — изкрещя Сейди, за да надвика музиката. — Всичко наред ли беше там навън?
— Да! — отвърнах. — Какъв е този танц?
— Медисън! В телевизионното шоу „Бенстенд“ го играят вече цял месец. Искаш ли да те науча?
— Мадам — хванах я за ръката, — аз ще ви науча.
Хлапетата ни видяха, че идваме, направиха ни място, запляскаха с ръце и се развикаха:
— Браво, господин Амбърсън!
— Покажете му как работите, госпожице Дънхил!
Сейди се засмя и стегна ластика на конската си опашка. Скулите ѝ поруменяха и тя стана още по-хубава. Тя се наклони назад на пръсти, плесна с ръце и раздвижи рамене заедно с другите момичета, а после пристъпи напред в обятията ми и вдигна глава към очите ми. Радвах се, че съм достатъчно висок за нея, за да го направи. Завъртяхме се като навити на пружина младоженци върху сватбена торта и после се разделихме. Поклоних се ниско и се завъртях на пръсти с протегнати ръце като Ал Джолсън, който пее „Мама“. Това предизвика още аплодисменти и няколко писъка на момичета като на бъдещ концерт на „Бийтълс“. Не се перчех (е, може би мъничко). Преди всичко бях щастлив, че танцувам. Не ми се беше случвало отдавна.
Песента свърши. Саксофонът постепенно затихна в онази рокендрол вечност, която младият диджей доволно наричаше фънки еуфория, и ние напуснахме дансинга.
— Боже, беше забавно! — възкликна Сейди, хвана ръката ми и я стисна. — Ти си забавен.
Преди да отговоря, Дони Би изрева по радиоуредбата:
— В чест на двамата отговорници, които наистина умеят да танцуват — първите в историята на нашето училище — един взрив от миналото, излязъл от класациите, но не и от сърцата ни, чудо лудо, направо от колекцията на баща ми, само че той не знае и ако някой от вас, страхотни сладури, му каже, здравата ще загазя. Гледайте внимателно и се учете, всички вие сериозни рокаджии! Така са танцували, когато господин Амбърсън и госпожица Дънхил са били в гимназията!
Всички се обърнаха към нас и… ами…
Когато сте навън през нощта и видите краят на облак да просветлява в яркозлатисто, разбирате, че луната ще се появи след една-две секунди, нали? Точно това чувство изпитах тогава, докато стоях сред леко поклащащите се гирлянди от креп във физкултурния салон на гимназията в Денхолм. Знаех какво ще пусне Дони Би и че ще го танцуваме, и че знаем как да го танцуваме. И после прозвуча равномерното встъпление на духовите инструменти: Баб-даб-даб… баб-даб-да-ди-дум…
Глен Милър. „В настроение“.
Сейди махна ластика и разпусна косата си. Още се смееше и започна да поклаща бедра. Косата ѝ се плъзгаше плавно от едното рамо към другото.
— Можеш ли да танцуваш суинг? — повиших тон, за да надвикам музиката. Знаех, че може. И иска.
— Като линди хоп ли? — попита тя.
— Точно така.
— Ами…
— Хайде, госпожице Дънхил — подкани я едно момиче. — Искаме да го видим — добави тя и двете ѝ приятелки бутнаха Сейди към мен.
Тя се колебаеше. Завъртях се и протегнах ръце. Хлапетата се развикаха радостно, когато излязохме на дансинга. Направиха ни място. Дръпнах Сейди към себе си и след миг колебание тя се завъртя първо наляво и после надясно. Широката пола ѝ даваше достатъчно пространство да кръстоса крака. Това беше вариант на танца линди хоп, който Ричи и Бевърли бяха учили в онзи ден през есента на 1958 година. Беше адски разочароващо. Естествено. Защото миналото е в хармония със себе си.
Хванах Сейди за ръцете, доближих я до себе си и после я пуснах назад. Разделихме се. И после, като хора, които няколко месеца са упражнявали тези стъпки (вероятно на плоча, свиреща на бавни обороти в безлюдна зона за пикник), приклекнахме и ритнахме с крак, първо наляво и после надясно. Учениците се засмяха и се развикаха одобрително. Бяха се наредили в кръг около нас и пляскаха с ръце.