— Да — монотонно отговори тя. — С него. Джон Клейтън от фамилията Клейтън от Савана. И отчуждили е точната дума. Той е много странен човек.
— Колко време бяхте женени?
— Цяла вечност, ако изобщо може да се нарече брак. — Сейди се засмя и сякаш чух смеха на Айви Темпълтън, изпълнен с присмех и същевременно с отчаяние. — В моя случай „цяла вечност“ прави малко повече от четири години. Щом излезем във ваканция през юни, ще отида дискретно в Рино и ще си намеря работа през лятото като сервитьорка или нещо друго. Изискването за уседналост е шест седмици. Това означава, че в края на юли или началото на август ще мога да застрелям това… сама си измислих шегата… като кон със счупен крак.
— Мога да чакам — отвърнах, но веднага щом изрекох думите, се запитах дали са верни. Актьорите се събираха зад кулисите и представлението скоро щеше да започне. До юни 1962 година Лий Осуалд щеше да се върне в САЩ и да живее първо при Робърт и семейството му и после при майка си. До август щеше да се премести на Мерседес Стрийт във Форт Уърт, да работи като заварчик в близката компания „Лесли“ и да монтира алуминиеви прозорци и външни врати срещу буря с инициали.
— Не съм сигурна дали аз мога да чакам. — Сейди говореше толкова тихо, че трябваше да напрягам слуха си, за да я чуя. — На двайсет и три години бях девствена булка, а сега съм девствена сламена вдовица на двайсет и осем. Това е много време, за да узрее плодът на дървото, както казват там, откъдето идвам, особено когато хората — дори родната ти майка — предполагат, че си започнала да придобиваш практически опит в нещата между птичките и пчеличките още преди четири години. Не съм го казвала на никого и ако го повториш, ще умра от срам.
— Ще си остане между нас двамата, Сейди. Завинаги. Той импотентен ли беше?
— Не точно… — Гласът ѝ постепенно заглъхна и за миг настъпи мълчание. Когато отново заговори, гласът ѝ беше изпълнен с ужас: — Джордж… това дуплекс ли е?
— Не. За още три и петдесет на месец телефонът е само мой.
— Слава Богу. И все пак не трябва да говорим за тези неща по телефона. И определено не в ресторантчето на Ал, докато ядем пронгбургери. Можеш ли да дойдеш на вечеря? Ще си направим малък пикник в задния ми двор. Да речем в пет?
— Чудесно. Ще донеса крем-пита или нещо друго.
— Не искам да носиш това.
— А какво тогава?
— Не мога да го кажа по телефона, въпреки че не е дуплекс. Нещо, което се купува от дрогерията, но не в Джоди.
— Сейди…
— Моля те, не казвай нищо. Ще затворя и ще наплискам лицето си със студена вода. Имам чувството, че гори.
В ухото ми се чу изщракване. Тя беше затворила. Съблякох се и легнах. Дълго лежах буден и мислих. За времето, любовта и смъртта.
Петнайсета глава
В десет сутринта същата неделя се качих във форда си и изминах трийсетте километра до Раунд Хил. На главната улица имаше дрогерия и беше отворена, но на вратата видях лепенка НИЕ РЕВЕМ ЗА „ЛЪВОВЕТЕ“ ОТ ДЕНХОЛМ и си спомних, че Раунд Хил е в състава на областния район 4. Отидох в Килийн. Застаряващият аптекар приличаше мистериозно, но вероятно случайно на господин Кийн в Дери и ми намигна, докато ми даваше кафяв плик и рестото.
— Не прави нищо незаконно, синко.
Отвърнах на намигването по очаквания начин и се върнах в Джоди. Снощи бях стоял до късно, но когато си легнах и се опитах да подремна, не можах дори да се унеса. Отидох в „Уейнгартън“ и купих крем-пита. Не изглеждаше прясна, но не ми пукаше и мисля, че и на Сейди щеше да ѝ бъде все едно. Бях убеден, че вечерята не е първата точка в днешния дневен ред. Когато похлопах на вратата ѝ, стомахът ми се беше свил от притеснение.
Сейди не се беше гримирала. Не си беше сложила дори червило. Очите ѝ бяха големи, тъмни и уплашени. За миг си помислих, че ще затръшне вратата под носа ми и ще побегне, колкото ѝ държат краката. И това щеше да бъде всичко.
Тя обаче не побягна.
— Влез. Направила съм салата с пиле. — Устните ѝ започнаха да треперят. — Надявам се, че я обичаш… с много…
Коленете ѝ се огънаха. Пуснах кутията с крем-питата на пода и я хванах. Помислих си, че ще припадне, но Сейди уви ръце около врата ми и се вкопчи здраво като давещ се човек за плаващ дънер. Почувствах, че тялото ѝ трепери. Настъпих проклетата крем-пита. После и Сейди я настъпи.
— Страхувам се — каза тя. — Ами ако не ме бива?
— Ами ако мен не ме бива? — попитах. Това не беше шега. Не го бях правил отдавна. Най-малко от четири години.
Сейди сякаш не ме чу.