— Той не ме желаеше. Не и по начина, по който очаквах. А аз познавам само неговия начин. Докосването и после метлата.
— Успокой се, Сейди. Дишай дълбоко.
— Ходи ли в дрогерията?
— Да, в Килийн. Но не е необходимо да…
— Необходимо е. За мен. Хайде, ела, преди да загубя малкото смелост, която ми е останала.
Спалнята ѝ беше в дъното на коридора. Беше обзаведена спартански — легло, бюро, две репродукции на стените, басмени завеси, развяващи се от тихото бръмчене на климатика, включен на ниска степен. Коленете на Сейди пак започнаха да се огъват и аз я хванах. Беше като странен танц суинг. Дори на пода имаше стъпки в стил като танцувалните салони на Артър Мъри от крем-питата. Целунах Сейди и сухите ѝ устни като обезумели се впиха в моите.
Бутнах я лекичко и опрях гърба ѝ във вратата на гардероба. Тя ме погледна. Косите ѝ бяха паднали в очите. Отметнах ги и после много нежно започнах да ближа сухите ѝ устни с върха на езика си. Правех го бавно и внимавах да обхващам и ъгълчетата.
— По-добре ли си? — попитах.
Сейди отговори с езика си. Без да се притискам до нея, започнах бавно да прокарвам ръка по тялото ѝ — от шията, където пулсът ѝ биеше силно, до гърдите, корема, плоската издадена равнина на лонната ѝ кост, около хълбоците и после надолу по бедрото ѝ. Тя беше с джинси и платът шепнеше под дланта ми. Облегна се назад и главата ѝ се удари във вратата.
— Добре ли си? — повторих.
Сейди затвори очи.
— Да. Не спирай. Целувай ме още. — След това поклати глава. — Не, не ме целувай. Ближи устните ми. Харесва ми.
Направих го. Тя въздъхна и плъзна пръсти под колана ми.
Исках да действам бързо. Всяка частица в мен крещеше да бързам, да се гмурна дълбоко и да търся онова идеално вкопчване, което е същността на половия акт, но карах бавно. Поне отначало.
— Не ме карай да чакам. Другото беше достатъчно — промълви Сейди и аз целунах изпотеното ѝ слепоочие, и притиснах бедра до нея, сякаш танцувахме хоризонтално суинг. Тя изстена, дръпна се малко назад и после вдигна устни да посрещне моите.
— Сейди? Добре ли си?
— О, Боже, да! — засмя се тя. Отвори очи и ме погледна с любопитство и надежда. — Свърши ли или има още?
— Още малко. Не знам колко. Отдавна не съм бил с жена.
Оказа се, че има още много. Само няколко минути в реално време, но понякога времето е различно — както никой не знае по-добре от мен. Накрая Сейди започна да стене:
— О, Боже! Господи! Боже мой! О, сладурче!
Тонът на ненаситно откривателство в гласа ѝ ме тласна към финала, затова не беше съвсем едновременно, но след няколко секунди тя вдигна глава и зарови лице във вдлъбнатината на рамото ми. Свитата ѝ в юмрук ръка ме удари по гърба два пъти… а после се разтвори като цвете и остана неподвижна. Сейди се отпусна на възглавниците и се втренчи в мен с изумени, широко отворени очи. Изражението ѝ малко ме уплаши.
— Свърших — каза тя.
— Забелязах.
— Майка ми казваше, че това не се случва на жените, а само на мъжете, и че женският оргазъм е мит. — Сейди се засмя, потрепервайки. — Боже мой, какво е изпуснала!
Тя се облегна на лакът, хвана ръката ми и я сложи на гърдата си, под която сърцето ѝ туптеше бързо.
— Кажете ми, господин Амбърсън, след колко време можем да го направим отново?
Докато червеникавото слънце залязваше в постоянната мъгла от газ и петрол на запад, двамата със Сейди седяхме в малкия ѝ заден двор под хубав стар орех, ядяхме сандвичи със салата с пиле и пиехме студен чай. Нямаше крем-пита, разбира се. Крем-питата беше смачкана и размазана.
— Неприятно ли ти е да си слагаш онези… неща от дрогерията?
— Всичко е наред — отвърнах. Всъщност не ми беше приятно. Между 1961 и 2011 година щеше да има подобрения в много американски продукти, но ви уверявам, че презервативите си останаха същите. Може и да имаха по-красиви имена и дори вкусова добавка (за онези с особен вкус), но по същество си оставаха пояс, който увиваш около пениса си.
— По-рано имах диафрагма — добави Сейди. В двора нямаше маса за пикник и затова тя беше постлала одеяло на тревата. Сейди взе пластмасова кутия с остатъците от салатата от краставици и лук и започна да отваря и затваря капачката — нервничене, което някои хора биха сметнали за фройдистко. Включително аз. — Майка ми я подари седмица преди Джони и аз да се оженим. Дори ми обясни как да си я сложа, макар че не можеше да ме погледне в очите и ако върху лицето ѝ беше пръснала капка вода, сигурна съм, че щеше да изцвърчи. „Не правете бебе първите осемнайсет месеца — каза ми тя. — Чак следващите две години, ако съумееш да го накараш да чака. Така ще живеете само с неговата заплата и ще спестявате твоята.“