— Защо се смееш, Амбърсън? — попита Дани Лавърти, който преглеждаше теми с хлътнали очи и напрегнатост, които предполагаха махмурлук. — Кажи ми и аз да се посмея.
— Не. Шегата е лична. Няма да я разбереш.
Започнахме да го наричаме „крем-пита“ и ядохме много в онази есен.
Бяхме дискретни, но, разбира се, някои хора се досещаха какво става. Вероятно имаше клюки, но не и скандал. Жителите на малкия град рядко са злобни. Те знаеха какво е положението на Сейди, поне в общи линии, и разбираха, че засега не можем да обявим публично връзката си. Сейди не идваше в дома ми, защото това щеше да породи приказки. Аз никога не оставах по-късно от десет вечерта в нейния дом, което също би породило приказки. Нямаше начин да паркирам форда си в гаража ѝ и да остана цяла нощ, защото колкото и малък да беше, фолксвагенът ѝ костенурка го изпълваше. Не бих го направил в никакъв случай, защото все някой щеше да разбере. В малките градове винаги става така.
Посещавах я след училище. Отбивах се за храната, която тя наричаше вечеря. Понякога отивахме в ресторантчето на Ал и ядяхме пронгбургери или филе от морска котка, а друг път ходехме в „Седлото“. Два пъти я водих на танците в събота вечер в местния „Грейндж“. Гледахме филми в „Джем“ в града или в „Меса“ в Раунд Хил, или автокино „Старлайт“ в Килийн (което хлапетата наричаха „надпревара с подводници“). В хубав ресторант като „Седлото“ Сейди изпиваше чаша вино преди вечеря, а аз — бира, но внимавахме да не ни видят в някоя от местните кръчми и особено в „Червения петел“, единственото заведение с танци в Джоди, заведение, за което учениците ни говореха с копнеж и благоговение. Годината беше 1961 и расовата сегрегация най-после се пропукваше — чернокожите бяха спечелили правото да седят в ресторантите в „Улуърт“ в Далас, Форт Уърт и Хюстън, но в „Червеният петел“ учителите не си позволяваха да пият. Особено ако искаха да запазят работата си.
Когато се любехме в спалнята ѝ, Сейди винаги държеше панталони, пуловер и мокасини от нейната страна на леглото. Викаше им екипировка за критични моменти. Единственият път, когато се позвъни на вратата, докато бяхме голи (състояние, което тя наричаше „скандално съблазнително“), Сейди нахлузи тези дрехи точно за десет секунди. Върна се, като се кикотеше и размахваше брой на „Уочтауър“.
— „Свидетели на Йехова“. Казах им, че съм спасена, и те си отидоха.
Веднъж, докато ядяхме шунка и бамя в кухнята, след като бяхме правили секс, Сейди каза, че ухажването ни ѝ напомняло за онзи филм с Одри Хепбърн и Гари Купър — „Любов следобед“.
— Понякога се питам дали не е по-хубаво през нощта — замечтано добави тя. — Когато го правят обикновените хора.
— Ще имаш възможност да разбереш — рекох. — Само устискай, сладурче.
Сейди се усмихна и целуна ъгълчето на устните ми.
— Изразяваш се невероятно, Джордж.
— О, да. Много съм оригинален.
Тя отмести чинията си.
— Готова съм за десерта. А ти?
Скоро след идването на „Свидетели на Йехова“ в дома на Сейди — трябва да е било в началото на ноември, защото бях приключил с избора на актьорите за „Дванайсет разгневени мъже“ — бях навън и косях тревата, когато някой извика:
— Здравей, Джордж. Как я караш?
Обърнах се и видях Дийк Симънс, сега вдовец за втори път. Беше стоял в Мексико по-дълго, отколкото би предположил всеки, и точно когато хората започнаха да мислят, че ще остане там, се беше върнал. Виждах го за пръв път от тогава. Имаше тъмен слънчев загар и беше отслабнал много. Дрехите му висяха като на закачалка и косата му — стоманеносива в деня на сватбеното тържество — сега беше почти бяла и оредяла.
Пуснах греблото и забързах към него. Смятах да стисна ръката му, но вместо това го прегърнах. Това го стресна, защото през 1961 година истинските мъже не се прегръщаха, но после се засмя.
Отдалечих го от себе си.
— Изглеждаш страхотно!
— Добър опит, Джордж, но наистина се чувствам по-добре. Смъртта на Мимс… Знаех, че ще се случи, но пак ме порази. Мисля, че сърцето никога не може да приеме такова нещо.
— Ела да пием кафе.
— С удоволствие.
Разговаряхме за престоя му в Мексико. За училище. За непобедения досега футболен отбор и предстоящия мач. После той остави чашата си и рече:
— Елън Докърти ме помоли да ти кажа нещо за теб и Сейди Клейтън.
— О-хо. А аз си мислех, че се крием добре. — Сега тя е Дънхил. Това е моминското ѝ име.